Тя сграбчи ръката му и го помъкна към коридора.
— Какво? Казвай веднага!
— Мъртъв е. Господи, Рина! Той е мъртъв. Току-що ми се обади майка му.
— Майка му? Но…
— Бил е убит. Бил е застрелян.
— Убит? — Ръката й омекна върху неговата.
— Говореше доста несвързано в началото — устата на Стив изтъня, стана като острието на бръснач, докато се взираше някъде над главата й. — Но все пак успях да разбера какво е станало. Някой го е застрелял. Пътувал е, бил само на няколко часа от острова и някой или нещо го е накарало да спре, да слезе от пътя. Може да е спукал гума. Не съм сигурен. Тя също не беше.
Стив едва си пое въздух.
— Но е застрелян, Рина. Господи! Застреляли са го, после са подпалили колата му, за да прикрият следите си. Взели са портфейла и часовника му. Не знам друго.
В гърлото й се събираше горчива жлъчка, но тя я преглътна.
— Идентифицирали ли са го? Сигурно ли е?
— В колата са намерили вещи, които не са изгорели, с неговото име върху тях. Регистрационният талон в жабката. Родителите му ми се обадиха от мястото. Той е, Рина. Хю е мъртъв.
— Отивам там. Ще се обадя на местните власти и ще видя какво мога да открия.
— Застреляли са го в лицето — гласът на Стив се скърши. — майка му ми каза. Стреляли са право в лицето му. За проклетия часовник и онова, което е имал в портфейла.
— Седни — тя го побутна да седне на пейката, седна до него и взе ръката му.
Каквото и да откриеше, помисли си Рина, един човек — Един добър човек, когото бе целунала преди по-малко от двадесет и четири часа, беше мъртъв.
И огънят отново я преследваше.
ВТОРА ЧАСТ
Верижна реакция
Верижна реакция: серия от събития, толкова свързани едно с друго, че всяко поставя началото на следващото.
Може ли някой да си тури огън в пазуха, без да изгорят дрехите му?
10.
Балтимор, 1999
Пожарът беше пламнал в празна ненаселена сграда в Южен Балтимор през една мрачна януарска нощ. Пожарникарите вътре работеха в ада на непоносима топлина и задушаващ дим. Навън пък се бореха с температури под нулата и мразовит вятър, който превръщаше водата в лед и разгаряше пламъците.
Това беше първият работен ден на Рина като член на градския отряд със специално предназначение за борба с палежите.
Тя знаеше, че една от причините да бъде назначена и да работи под ръководството на капитан Брант бе, че Джон бе натиснал няколко бутона в нейна полза. Но не дължеше мястото си само на ходатайство. Беше работила като вол, за да го заслужи. Учи, образова се, обучава се, тренира, дежури като доброволка безброй неплатени часове в пожарната и никога не промени целта, не я изпусна от очи.
Така че съвсем заслужено си бе получила новата блестяща значка.
Когато можеше, продължаваше да отделя време за работа като доброволец в пожарната в предградието. Трябваше да глътне порцията си дим.
Но причините и последствията от пожарите бяха силите, които я мотивираха и движеха. Кой или какво го бе подпалило? Каква промяна носеше, кой щеше да спечели или да загуби, да страда или да се радва?
Когато Рина и партньорът й пристигнаха на мястото на разсъмване, сградата представляваше яма от почернели тухли и отломъци, както и причудливи водопади от лед.
Тя беше в един екип с Майк О’Донъл, работил петнадесет години в тази служба. Бе от старата школа, но притежаваше и нещо, което Рина смяташе за нюх.
Можеше да подуши умишлените пожари от километър.
Майк носеше яке с качулка и ботуши със стоманени бомбета, както и каска върху вълнената си шапка.
И тя бе избрала подобно облекло. Когато пристигнаха на местопрестъплението, застанаха един до друг и загледаха сградата.
— Много жалко, че оставят постройки като тази да отиват на боклука — О’Донъл разопакова две дъвки и ги лапна. — Хипитата все още не са дошли да разкрасят тази част на Балтимор.
Произнесе Балтимор завалено.
— Построена около 1950 година. Азбест, хоросан, керемиди на покрива, евтин фурнир за облицовка. Като добавим и купищата боклуци, оставени от бездомници и наркомани, получаваме огромно количество лесно запалими материали.
Рина извади преносимия си комплект от багажника, в който имаше цифрова камера, резервни ръкавици и допълнително фенерче. Нагоре по улицата забеляза полицейската кола и камионетката на моргата.
— Изглежда, все още не са транспортирали тялото.
О’Донъл дъвчеше презрително.
— Да не би да имаш проблеми с изгорели създания?
— Не — беше виждала трупове и преди. — Всъщност, надявах се да не са го отнесли. Искам да направя собствени снимки.
— Ще си правиш албум с изрезки ли, Хейл?
Тя само се усмихна, докато вървяха към сградата. Полицаите, застанали на пост, им кимнаха, когато се промушиха под жълтата лента за ограждане на местопрестъплението.
Пожарът и потушаването му бяха превърнали първия етаж в истинска пустиня от овъглено и мокро дърво, опърлени тавански плоскости, извит и огънат метал и счупени стъкла. Предварителната информация включваше факта, че старата сграда е била свърталище на наркомани. Рина предположи, че под отломъците ще намерят спринцовки и игли, затова си сложи кожени ръкавици.
— Искаш ли да започна да търсенето оттук?
— Аз ще започна от долния етаж. — О’Донъл огледа мястото и извади бележник, за да си води бележки и да прави скици. — Ти си по-млада от мен. Ще се качиш горе.
Подвижна стълба бе поставена на мястото на стъпалата, които се бяха срутили. Рина хвана здраво куфарчето си, проправи си път сред отломките и започна да се изкачва.
Талашитени плоскости, помисли си отново, като огледа изгорелите останки. Спря, за да направи снимки на стените, а също и на целия първия етаж отвисоко за доклада.
Следите й показваха как се е движел огънят нагоре и е стигнал до тавана. Имало е много гориво, за да го подхранва и достатъчно кислород, за да поддържа горенето.
Голяма част от втория етаж се беше срутила и бе натрупала отломките, където се ровеше О’Донъл. Пожарът бе продължил по тавана, отбеляза си Рина, проправяйки си път между керемидите, шперплата, хоросановата мазилка, подхранван от тях и от боклуците, оставени от незаконните наематели.
Разгледа останките от един стар изтърбушен стол, от метална маса. Хоризонталният покрив бе позволил на огъня да се разпространи, да разпръсне дима и газовете във всички посоки. И да стигне до все още
