Стъпки от огън

Гиб се озъби в крива усмивка.

— От опит не боли.

Предната врата се отвори и влезе Джак с риза и обувки в ръце. Погледна ръката на Бо и му намигна.

— Бианка смята, че ще ти потрябват. Шевове, а?

— Шест на брой, според доктор Глум43.

— Затвори си очите и мисли за Англия — посъветва го Ксандър.

Можеше да бъде много по-зле, реши Бо. Можеше да се унижи и да пищи като момиче. А ето че се прибра вкъщи с ненакърнено достойнство, смучейки замразена черешова пръчка, която Ксандър му даде, след като завърши операцията, като награда за смелостта.

По-голямата част от тълпата се бе разотишла. Бяха останали само няколко души, за да наблюдават нещо, което бяха виждали само по телевизията, помисли си Бо.

Рина, О’Донъл и Стив, заедно с още няколко момчета, за които предположи, че са от полицията, все още стояха около останките на колата му.

Той се зачуди дали застраховката ще покрие повредите по другите коли, причинени от летящите парчета от неговата. Боже, разходите му щяха да скочат до небето!

Рина се отдели от групата и отиде при него.

— Как е ръката ти?

— Очевидно няма да я отрежат. Получих и захарна пръчка.

— Само така можех да го накарам да престане да плаче — обясни й Ксандър. — Колкото до камиончето, изглежда ми направо за боклука.

— Да, много е зле — съгласи се тя. — Второстепенни повреди по паркиралите наблизо коли, в това число и по моята. Ще опишем щетите. Ти ще подпишеш, Бо, така че да приложим протокола като доказателство.

— А инструментите ми? Нещо останало ли е от тях?

— След като приключим, ще ти предам всичко, което сме намерили. Мама е вътре — обърна се към баща си. — Искаше да те изчака и да види как е Бо.

— Добре. Ще почакам с нея да приключиш.

— Няма да свърша скоро. Късно е, по-добре си вървете в къщи.

— Ще почакаме.

Тя се намръщи, когато баща й тръгна към къщата, и се обърна към брат си.

— Какво става?

— Хайде, Джак, ще те изпратя до вас — Ксандър прегърна зет си през рамото и погледна към Бо. — Пази превръзката суха и използвай мехлема, който ти предписах. Ще те прегледам утре — сетне вдигна брадичката на Рина и я целуна по бузата. — Лошо ти се пише, сестричке. Лека нощ!

Джак я целуна по челото.

— Пази се. До скоро, Бо.

Рина веднага обърна очи към него.

— Е, какво става? Казвай!

— Не си им казала.

Тя отвори уста, сетне я затвори.

— И ти си го направил.

— Наложи се. Така че аз опрах пешкира. Изпълних ролята на боксовата круша.

— Супер — тя се изплю и погледна към къщата. — Направо супер! Не можа ли да държиш устата си затворена и да ме оставиш аз да се оправям?

— Знаеш ли какво? — рече той след миг мълчание. — Нощта беше доста противна и нямам настроение, нито сили за още един рунд. Прави каквото щеш. Аз си лягам.

— Бо… — понечи да заговори Рина, но той се отдалечи и я остави сама с гнева й, без никой, на когото да си го изкара.

Докато дойде време да стигне до собствената си врата, бе станало четири сутринта. Искаше да си вземе един дълъг студен душ и да си легне в мекото легло.

Родителите й обаче чакаха на дивана, прегърнати като две заспали деца. Решавайки, че това е единственият й шанс, Рина реши да се измъкне на пръсти по стълбите.

— Хич не си го и помисляй — спря я гласът на баща й, макар че очите му останаха затворени. Нито веднъж, ама наистина нито веднъж никой от тях не бе успял да се промъкне незабелязано в къщата след полицейския час, поставен от родителите й. Баща й имаше инстинктите на змия.

— Късно е. Искам да поспя няколко часа.

— Вече си достатъчно голяма. Безсънието няма да ти навреди.

— О, мразя, когато ми говориш така.

— Внимавай как се държиш, Рина — намеси се и Бианка, без да отваря очи. — Все още сме ти родители и ще бъдем такива дори сто години, след като умреш.

— Вижте какво, наистина съм уморена. Може ли просто да го оставим за утре.

— Някой те заплашва, а ти не си ни казала.

Ясно, нямаше начин да отложи разговора. Издърпа ластика, с който бе хванала косата си на опашка, докато баща й се надигаше от дивана.

— Това ми е работата, татко. Не мога и не бива да ви разказвам всичко, свързано с нея.

— Не, заплахата е лична. Той ти се е обадил. Знае името ти. Знае къде живееш. И тази вечер се е опитал да те убие.

— Приличам ли ти на мъртва? — отвърна дръзко тя. — Или наранена?

— А каква щеше да бъдеш, ако Бо не бе реагирал бързо?

— О, супер! — тя вдигна ръце и тръгна нервно из стаята. — Значи той е рицар на бял кон, а аз съм безпомощната девойка. Виждаш ли това? — измъкна тя значката си и я завря в лицето на баща си. — Но не ги дават на безпомощни принцеси.

— Да, само че не ги дават и на себични, упорити като магарета жени, които не искат да си признаят, когато не са прави.

— Аз ли съм себична?

Сега вече викаха, а лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

— Откъде го измисли? Това си е лично моя работа. Аз казвам ли ти как да вършиш твоята?

— Ти си ми дете. Твоята работа винаги ще бъде и моя. Някой се опитва да те нарани и сега вече ще си има работа с мен.

— Точно това се опитвах да избегна. Защо според теб не ти казах? Хайде да се върнем в началото на разговора. Теб това не те засяга. Нямаш право да се бъркаш в моята работа, нито в тази част от моя живот.

— Ти пък няма да ми казваш какво да правя и какво не!

— Basta! Basta! — Бианка скочи от дивана. — Не смей да повишаваш тон на баща си, Катарина! А ти не викай на дъщеря си, Гибсън! Аз ще ви кажа сега! Идиоти! Малоумници! Stupidi! И двамата сте прави, но това няма да ме спре да ударя празните ви глави, за да чуете как кънтят. Ти! — посочи с пръст съпруга си. — Ти само повтаряш едно и също и изобщо не стигаш до същността. Нашата дъщеря не е себична и ще й се извиниш. А ти! — пръстът й се обърна към Рина. — Ти добре си вършиш работата и ние се гордеем с това, което правиш и коя си. Но тук става дума за друго и ти много добре го знаеш. Става дума за теб. Някога, когато влизаш в сграда, която всеки момент може да се срути на главата, да сме ти казвали: „Не, Катарина“? Да сме ти казвали: „Не, не може да станеш полицай и да ни тревожиш всеки ден и всяка нощ?“

— Мамо, аз…

— Не съм свършила. Ще разбереш, когато го направя. Кой беше най-горд, когато постигна мечтите си? А сега стоиш тук и ни казваш, че не било наша работа, когато някой иска да ти навреди?

— Просто… Аз просто не смятах, че има смисъл да ви тревожа.

— Ха-ха! Това е нашата работа, да се тревожим за теб. Ние сме семейство.

— Добре де, трябваше да ви кажа и щях да го направя утре, ако Бо не беше…