Стъпки от огън

— Сега него ли ще обвиняваш? — прекъсна я Гиб. Тя сви рамене.

— Ами само той остана и понеже не е тук, за да се защитава… Смятам да прехвърля цялата вина върху него. Какво, да не би да е станал новият ти най-добър приятел?

— Той беше ранен, опитвайки се да те спаси. — Гиб обхвана лицето й с длани. — Тази вечер Ксандър щеше да шие теб, а можеше да е и по-лошо.

— Извини се! — напомни му Бианка и той изви очите си към тавана.

— Съжалявам, че те нарекох себична. Не си. Ядосах се.

— Няма нищо. Ставам себична, когато става дума за вас. Обичам ви. Обичам те — повтори тя и се сгуши в прегръдката му, като подаде ръка на майка си. — Не знам кой го направи, нито защо, но съм уплашена. И на двете места беше оставил по нещо от „Сирико“.

— Какво? От „Сирико“ ли? — извика Гиб.

— В училището — един кибрит, а тази вечер — салфетка. С това иска да ми подскаже, че може да дойде и там, да се добере до вас. Казва ми… — гласът й потрепери. — Страхувам се, че може да нарани някой от вас. Не мога да го понеса.

— Е, в такъв случай разбираш какво чувстваме ние. Върви да поспиш. Ние ще заключим, като излезем.

— Но…

Бианка стисна ръката на Гиб, преди да проговори.

— Върви да почиваш — продължи тя. — Тази вечер няма за какво да се тревожиш повече.

Когато останаха сами, Гиб прошепна на жена си:

— Нали не мислиш да я оставиш сама?

— Трябва. Трябва да й вярваме и тя трябва да знае, че й вярваме. Толкова ми е тежко — изрече през стиснати устни. — Винаги е много трудно да оставиш своите дечица. Но трябва. Хайде, ела да заключим. Ще си отидем вкъщи и там ще се притесняваме за нея.

Телефонът я събуди в пет и петдесет и пет. Рина стана и се опита да се ориентира в гъстата като сироп мъгла на изтощението. Запали лампата и вдигна слушалката.

— Да? — промърмори в нея.

— Не беше достатъчно бърза, а, кучко? Нито си толкова умна, колкото се мислиш.

— Но ти си умен, нали? — Рина моментално се разсъни. — Като се изключи, че да подпалиш една кола е доста по-трудно и вдига много повече шум, нали?

— Обзалагам се, че той е побеснял — разнесе се продължителен кикот. — Искаше ми се да видя лицето му, когато избухна.

— Трябвало е да останеш наблизо. Ако ти стиска, ако си мъж и изобщо имаш топки, трябваше да останеш, за да наблюдаваш шоуто.

— Имам топки, кучко! И ти ще ги ближеш, преди да свърша.

— Ако само това искаш, кажи ми къде и кога.

— Аз ще определя времето и мястото. Не си се досетила, нали? Дори и след тазвечерното шоу, пак не се сещаш. Предполагах, че си по-умна. А ти си просто една тъпа мръсница.

Рина присви очи.

— Щом е така, защо просто не ми подскажеш? Играта не е интересна, ако единият играч изостава. Хайде — подразни го тя, — хайде да играем.

— Играта си е моя, правилата също. Следващият път.

Когато затвори, тя седна. Сега мозъкът й работеше на бързи обороти, изчистен и освежен от съня.

„Не се досещаш, нали, дори и след тази вечер не се досещаш?“

Какво бе станало тази вечер? — запита се. Той използваше различни методи, подпалваше различни обекти. Не се придържаше към един и същ модел, нито към еднакви обекти както повечето типични серийни подпалвачи.

И двата пъти беше оставил по нещо от „Сирико“ като подпис. Послание, предназначено за нея.

Мъж, когото бе водила там в миналото? О’Донъл се бе сетил за Люк, който не хранеше особена любов към ресторанта. Но той беше в Ню Йорк. Възможно бе, разбира се, да е дошъл в Балтимор, но защо би го направил? Защо да я наказва след толкова много години?

Освен това почеркът не беше неговият. Люк би могъл да го направи веднъж, за да я нарани или да се отърве от нея. Но два пъти? Защо?

Пък и той не знаеше нищо за пожарите, за експлозиите. Освен че мерцедесът му бе подпален, той…

Тя неочаквано скочи.

— О, Господи! Точно така.

Не беше същото — не съвсем. Колата на Бо не бе разбита, вътрешността не бе запалена, нито алармата бе повредена. Но… върху мотора бе излят бензин, върху гумите, под шасито също, и в резервоара бе пъхнат фитил.

Бяха минали толкова години. Можеше ли да бъде същият човек? Може би тогава бяха сбъркали. Не е бил някой, който е искал да атакува Люк, нито някой, който му имаше зъб.

Беше човек, който имаше зъб на нея.

Но оттогава бе минало наистина много време, помисли си Рина. Шест години? Имаше ли инциденти между тези две събития? Пожари, които тя бе разследвала и които бяха негово дело?

Трябваше да прегледа отново неразрешените случаи. Онези, останали неразкрити.

Кога ли бе започнало всичко това? От колко време е чакал и нагласявал нещата, за да осъществи личен контакт с нея?

Студена тръпка стегна сърцето й и я накара да затаи дъх. Усети как кръвта се отдръпна от лицето й още преди да се обърне и да затича по стълбите.

Ръцете й трепереха, когато грабна бележките, които донесе вкъщи от кухнята на Бо. Бележките на своя разговор с подпалвача.

„Помисл. за тва — бе написала със съкращенията, които използваше по време на разпитите. — Помисли, за вс. мъже, с които си се чук., като почнеш от и.“

— Първият — прошепна Рина и се отпусна отмаляла на стола. — Джош. Господи, мили Боже, Джош.

24.

В осем и пет минути Рина започна да чука на вратата на Бо и продължи, докато той не й отвори.

Очите му бяха подути и полузатворени, косата — сплескана от едната страна на главата, от другата стърчеше. Носеше само сини боксерки и лицето му беше още сънено.

— Трябва да говоря с теб.

— Да, разбира се, влез — промърмори той, докато тя се шмугваше покрай него. — Седни. Искаш ли закуска? На твое разположение съм, ще ти сервирам.

— Извинявай, че те събудих. Знам, че преживя тежка нощ, но е важно.

Бо сви рамене и промърмори едно проклятие, когато ранената ръка го заболя. След това й обърна гръб и се упъти към кухнята.

Извади кутийка кока-кола от хладилника и я отвори. Надигна я и я изпи на един дъх.

— Знам, че си ми ядосан — продължи Рина. Осъзна, че тонът й е превзет и официален — като на учителката й в първи клас и не бе особено доволна от това. — Но не е време за детинщини.

Замъглените му очи се заковаха в пространството над кутийката кола. Бутна я леко с пръст.

— Това, което направи, беше детинско.

— Искаш да се бием? Добре, ще те запиша за по-късно. Онова, което ще ти кажа, е официално и трябва да ми обърнеш внимание.

Той се отпусна на един стол и й махна с разсеяно движение, казващо „какво чакаш, давай“.

Рина видя раздразнение, умора и известна болка в очите му. Но сега нямаше време да се грижи за болните.