— Имам причини да смятам, че връзката ми с подпалвача е много по-стара, отколкото мислехме първоначално.
Той отпи от колата си.
— Е, и?
— Стигнах до това заключение въз основа на разговорите, които водих с него, включително последния рано тази сутрин.
Ръката му стисна кутийката така, че едва не я смачка.
— Значи ти се е обадил и тази сутрин? Събудил те е и ти реши да споделиш това щастие с мен и да ме измъкнеш от леглото?
— Бо!
— Мамка му! — каза го странно, без жар, сетне стана от стола и отиде до бюфета. Извади оттам шишенце „Мотрин“44 и като изсипа няколко хапчета в шепата си, ги сложи в устата си като бонбони.
— Боли ли те?
Той я изгледа с празен поглед, докато преглъщаше хапчетата с кока-кола.
— Не, просто обичам да пия сутрин „Мотрин“ и кока-кола. Закуска за шампиони.
Нещо в стомаха й се сви.
— Ти наистина си ми сърдит.
— Сърдит съм на теб, на всички мъже и жени, на малките деца, и на цялата флора и фауна на планетата Земя, а вероятно, и във вселената, където вярвам, че съществува живот, защото спах пет минути, и цялото тяло ме боли както най-много обичам.
Тя забеляза драскотините и синините, освен бинтованата ръка. Беше открила доста ожулвания и по себе си. Но той, без съмнение, бе пострадал повече. И беше така, защото бе поел главния удар, за да я предпази.
Смяташе да бъде кратка, ясна, точна и да му разкаже същността, без подробности, без да навлиза в детайли. Сега, докато гледаше нацупеното му изражение, разрошената му коса, бедното му пребито тяло, Рина промени решението си.
Дори строгата й учителка в първи клас я целуваше, когато одраскаше коляното си на детската площадка.
— Защо не седнеш? Ще ти приготвя нещо за ядене, ще ти донеса лед. Това коляно изглежда подуто.
— Не съм гладен. Има торбичка със замразен грах в хладилника.
Тъй като бе взела своя дял от навяхвания и удари, тя знаеше за какво служи грахът. Извади го от фризера и го сложи върху коляното му.
— Съжалявам, че пострада. Съжалявам за колата ти. Съжалявам дори, че ти се нахвърлих, защото си казал на баща ми нещо, което не бях готова да кажа сама.
Рина седна, подпря лакти на масата и притисна очите си с ръце.
— Бо, ужасно съжалявам.
— Само това не прави, моля те. Ако се разплачеш, ще развалиш всичко, а съм толкова прекрасно ядосан!
— Няма да плача — но й струваше доста усилия, за да удържи на думата си. — Много по-лошо е, отколкото си представяш. Пострада заради мен.
— Колко по-лошо?
— Трябва да се обадя по телефона — тя извади мобилния си. — Това ще отнеме малко повече време, отколкото бях планирала. Може ли да си взема една? — попита тя, като посочи към кутийката с кока- кола.
— Заповядай.
— О’Донъл? — Рина стана, докато говореше. — Ще закъснея половин час.
Отвори хладилника. Там имаше диетична кола и обикновена. Бо ги бе купил за нея.
Сълзите отново понечиха да закапят и това я накара да се почувства странно.
— Не, няма. Ще те видим в и половина.
Рина прекъсна разговора и отново седна. Отвори кутийката и погледна сериозно Бо.
— Преди няколко години се срещах с един мъж. Всъщност връзката ни продължи няколко месеца. Около четири, така мисля. Не беше моят тип. Не особено искрен, много претенциозен. Но ме привличаше. Беше с високо положение, караше мерцедес, носеше италиански костюми, пиеше скъпи вина. Гледахме много филми със субтитри и съм абсолютно сигурна, че не ги харесваше повече от мен. Сноб до мозъка на костите си. Харесваше ми да съм с него, защото исках да бъда жена.
— А през другото време каква си била? Пудел ли?
— По-точно исках да бъда женствена — поправи се тя. — Суетна, сговорчива — все още се чувстваше доста глупаво заради това. — За мен той представляваше известна промяна на темпото. Позволявах му да избира ресторантите, да прави планове. Това беше като кратко облекчение, почивка. В моя живот, за да останеш жив, не можеш да бъдеш женствен. Сблъскваш се с много ужасии, виждаш много грозни гледки. Опознаваш най-мрачните кътчета на човешката душа. Както и да е. Може би съм се нуждаела от контрасти.
— Може ли за те прекъсна за миг? Мислиш ли, че този мъж ти се обажда?
— Не. Не мога да изключа възможността напълно, но не е той. Финансов брокер е, който си прави маникюр два пъти в месеца. Сега живее в Ню Йорк. Та значи беше започнал да ми влиза лека-полека под кожата. Позволих му това, защото… Всъщност не съм съвсем сигурна и вече няма значение. Нощта, когато поех първия си случай като детектив по палежите, имахме малък спор. Той ме удари.
— Какво? — Бо остави кутийката на масата.
— Почакай — трябва да кажеш всичко, повтори си Рина. Трябваше да изтърпи цялото унижение от случилото се. — Тогава си помислих, че е случайно, както твърдеше и той. Беше едно от онези резки, сякаш неосъзнати движения. Махаше с ръце, аз пристъпих към него и ръката му ме удари. Наистина можеше да бъде случайно, затова го приех като такова. До следващия път.
Този път в очите му нямаше сънливост. Те бяха чисти, зелени и твърди.
— Ударил те е отново.
— Този път беше различно. Беше планирал празнична вечеря, а аз бях в пълно неведение. Луксозен френски ресторант, шампанско, цветя — всичко както си му е редът. Каза ми, че е повишен и се мести в Ню Йорк. Радвах се за него — беше малко неочаквано, но какво можех да направя? Освен това… — тя въздъхна и с мъка си пое въздух. — Освен това част от мен си казваше: „Това ще улесни нещата. Няма да има драматични сцени.“
— И го казваш с чувство на вина, защото?
— Защото издава студенина, предполагам. Погледнато отстрани, изглежда така: „Хей, гаджето, от което малко ми е писнало, просто слиза от сцената. Ура! Какъв късмет!“ Опитах се да се преструвам, че не съм облекчена, когато той каза, че иска да отида в Ню Йорк с него и дори тогава ми трябваха няколко минути, за да проумея какво точно ми говори. Но не можех да се съглася и се опитах да му обясня защо не мога. По- точно, защо не искам.
— Добре, значи мъжът, с когото си се срещала няколко месеца, е искал ти да се преместиш, да напуснеш дома си, семейството си и работата си, защото той е получил повишение — Бо надигна косата си с една ръка и насочи пръста на другата към нея. — Виж какво, казах ти, че и извън нашето синьо кълбо има живот. Очевидно твоят човек е бил спуснат от някоя друга, невъзможна планета.
Това я разсмя.
— Слушай ме, сега идва най-лошото. Неочаквано той извади пръстен с диамант с размерите на метеор и ме осведоми че ще се оженим и ще живеем в Ню Йорк — Рина затвори очи, защото начинът, по който се бе почувствала тогава, сякаш възкръсна. — Бях направо като ударена с мокър парцал, кълна ти се. Дойде ми толкова изневиделица, че докато се опитвах да кажа „благодаря, но не мога“, сервитьорът донесе шампанско, хората от съседните маси започнаха да ръкопляскат и пръстенът се озова на ръката ми.
— Натикал те е в капан.
— Да — тя въздъхна, беше му благодарна за разбирането. — Не можех да започна спор точно там, пред
