— Предполагам, че трябва да ме попитате за това, но за мен подобен въпрос е проява на лош вкус.
— Да. — Бен кръстоса крака. — И убийството не е проява на добър вкус.
Айлин овлажни устните си.
— Ален играе крикет. Вечерта на десети имаше мач. Той хваща топките. И аз бях там. Беше малко след девет часа. След това отидохме да хапнем по една пица с няколко други двойки. Прибрахме се у дома малко след единадесет.
— Ако имаме нужда от свидетели, ще ни посочите имена, нали?
— Разбира се. Съжалявам, много съжалявам за Катлин, но моят бизнес няма нищо общо с нейното убийство. А сега, ако ме извините, ще трябва да поема този разговор.
— Благодаря за времето, което ни отделихте. — Ед отвори вратата и почака навън Бен да го настигне. — Ако казва истината — а мисля, че е така, — никой от нейните клиенти не би могъл да узнае адреса на Катлин от офиса.
— Може би Катлин е нарушила правилата. — Бен извади цигара от пакета. — Дала е адреса си, истинското си име. Може би се е срещнала с някой от тях и той я е проследил до дома й. Решил е, че иска нещо повече от приказки по телефона.
— Може би — отговори Ед. Все пак му беше трудно да си представи, че бившата му съседка е могла да наруши някакви правила. — Чудя се какво ли би казала Тес за възможността човек да използва кредитната си карта, за да плати за секс по телефона и да извърши изнасилване и убийство.
— Тя няма да се занимава с този случай, Ед.
— Само си помислих — каза той, защото добре познаваше нотките, които долови в гласа на партньора си. На Бен вече му се беше налагало да се погрижи за жена си, след като тя бе участвала в едно разследване на убийство. — Знаеш ли, много по-вероятно ми изглежда някой да е разбил вратата, да е попаднал случайно на нея и след това да е изчезнал.
— Но не изглежда да е така.
— Не — съгласи се Ед и отвори вратата на колата. — Не изглежда да е така.
— Ще трябва отново да поговорим с Грейс.
— Знам.
Трябваше отново да послуша нечий глас. Мина твърде много време. Щом учебните занимания свършиха, той се прибра вкъщи и се заключи в стаята си. Днес му се искаше да избяга от училище, но знаеше, че баща му ще се намеси, ако се обадят оттам. Така че остана във всичките часове. Беше прилежен, тих. Държа се добре и отговаряше с ясен глас. Истината бе, че така се прикриваше и никой от учителите му не би го забелязал, ако не беше син на един от най-сериозните кандидати за президент.
Джерълд не обичаше да му се натрапват. Не обичаше хората да го, гледат, защото ако го гледаха достатъчно продължително, можеха да открият някои от тайните му.
Много рядко се включваше в линията на „Фентъси“ през деня. Обичаше повече тъмнината. Въображението му бе по-богато в тъмното. Но след Дезире сякаш беше обладан от някаква натрапчива мисъл. Сложи си слушалките и се включи в терминала. Седеше и чакаше да чуе подходящия глас.
Познаваше гласа на Айлин. Той не му беше интересен. Беше прекалено делови. А другият, който говореше през нощта, също не беше подходящ. Беше прекалено младежки и морален. Никой от тях никога не обещаваше нищо.
Затвори очи и зачака. Все някога — беше сигурен в това, абсолютно сигурен — щеше да открие подходящия глас. И то много скоро.
Когато го откри, той беше на жена, наречена Роксана.
Глава 7
Зюмбюл. Грейс седна на стълбището пред къщата на сестра си и се загледа в розовите и бели цветове на зюмбюла. Беше благодарна, че ароматът им е лек и приятен. Достатъчно се бе наситила на благоуханията на цветя в този ден. Зюмбюлите изглеждаха по-различно — сигурни и надеждни, облегнати на пропукания бетон. Не й напомняха за белия ковчег и за риданията.
Не можеше повече да стои с родителите си. Мразеше се за това, но ги остави сами с безкрайните им чаши чай. Просто избяга. Имаше нужда от свеж въздух, слънце и самота. Трябваше да престане да скърби поне за час.
Мина кола и тя вдигна поглед. Няколко съседски деца се радваха на хубавото време, и караха велосипеди и скейтбордове надолу по улицата. Виковете им сякаш бяха повикът на лятото, което вече идваше. От време на време някое от тях поглеждаше към къщата с разширени, любопитни очи. Вече всички знаят, мислеше си Грейс, предпазливите родители са предупредили синовете и дъщерите си да стоят настрана от този дом. Ако къщата останеше празна за по-дълго време, тези деца, окуражавайки се едно друго, щяха да се промъкнат в нея, да се докоснат до забранения плод. Най-храбрите от тях може би щяха да се покатерят до прозореца и да проникнат вътре.
Къщата на духовете. Къщата на убийството. И дланите на децата ще се потят, сърцата им ще бият до пръсване, когато изтичат да разкажат на останалите какво са видели. Като дете тя беше правила същото.
Убийството е толкова вълнуващо нещо, как да устоиш?
Грейс знаеше, че в малките тихи домове надолу по улицата говорят за убийството на Катлин. Знаеше, че хората, които живееха в тях, ще си купят нови ключалки и ще ги поставят. По-внимателно ще проверяват затворени ли са вратите и прозорците. А като минат няколко седмици, ще забравят. В края на краищата това не беше се случило с тях.
Но тя нямаше да забрави. Грейс разтърка слепоочията си. Тя не можеше да забрави.
Когато позна колата на Ед, въздъхна с облекчение. До този момент не бе осъзнала, че чака именно него. И сега не искаше да си го признае. Стана, прекоси тревата и стигна почти до колата точно когато той излизаше от нея.
— Много работиш, детективе.
— Обиколихме района — каза той и дрънна с ключовете, преди да отвори багажника. От грима й беше останало само малко от спиралата на миглите. — Добре ли си?
— Засега. — Тя погледна назад към къщата. Майка й току-що бе запалила лампата в кухнята. — Ще закарам родителите си до летището утре сутринта. Като стоят тук, не се чувстват по-добре, нито пък аз мога да им помогна. Така че ги убедих да си тръгват. Те взаимно си дават кураж. — Прокара ръка по спортния си панталон и като не намери какво друго да направи с ръцете си, сложи ги в джобовете. — Знаеш ли, досега не бях разбрала колко здраво е тяхното семейство, колко здраво са свързани.
— При такива случаи помага, ако има на кого да се опреш.
— Мисля, че ще се справят… Те… те се примириха.
— А ти?
Грейс вдигна поглед към него и отново погледна настрани. Той прочете отговора в очите й. Примирението беше твърде далеч.
— Ще постоят вкъщи няколко дни и след това ще отидат до крайбрежието, за да видят Кевин, сина на сестра ми.
— Ти ще отидеш ли с тях?
— Не. Мислех за това, но… не сега. Не знам, струва ми се, че погребението ги успокои малко.
— А теб?
— Мразя го. Първото нещо, което ще направя, когато се върна в Ню Йорк, ще бъде да проуча как стоят нещата с кремирането. — Прокара и двете си ръце през косата. — Господи, звучи ужасно.
— Не, не е ужасно. Погребенията ни карат да се замислим за смъртта. Това е целта им, нали?
— Цял ден се опитвах да разбера каква е целта им. Мисля, че предпочитам начина, по който са го правили викингите. Пускат те в една горяща лодка надолу по морето. Мразя мисълта, че сестра ми е поставена в тази кутия. — Обърна се към него. Беше по-добре, много по-добре да мисли за децата, които играеха надолу по улицата, и за разцъфналите цветя. — Съжалявам. Излязох, за да се откъсна от тези мисли. Казах на родителите си, че ще се поразходя. Но май не отидох много далеч.
