Ед се протегна за телефонната слушалка при първото позвъняване. И окончателно се разбуди при второто. Насреща Дейвид Летърман представяше късното си нощно шоу. Ед разтри ръката си, която беше изтръпнала, погледна към телевизионния екран и се изкашля.
— Да. Джаксън е.
— Обувай си панталоните, партньоре. Имаме нов труп.
— Къде?
— На Уисконсън Авеню. Ще мина да те взема. — Бен послуша малко и добави: — Ако при теб имаше жена, нямаше да заспиш, докато гледаш Летърман.
Ед му затвори телефона и отиде до банята да измие главата си със студена вода.
След петнадесет минути седеше до Бен в колата.
— Знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина. Вече седмица не ни бяха викали посред нощ.
— Кой се обади?
— Двойка униформени полицаи. Някой се обадил по телефона, че нещо не е наред в апартамента на първия етаж. Жената живеела сама. Проверили и открили, че стъклото на прозореца е изрязано. Когато влезли, я открили. Повече няма да живее сама.
— Грабеж?
— Не знам. Не ми казаха нищо повече. Полицаят, който се обади, е новобранец. Деск каза, че бил зает с продължителна почивка за кафе. Докато не съм забравил — Тес каза, че я пренебрегваш. Защо не дойдеш на кафе или на едно питие? Доведи и писателката.
Ед хвърли на Бен смразяващ поглед.
— Тес мен ли иска да види или писателката?
— И двамата. — Бен се подсмихна и преглътна последното парче шоколад. — Знаеш, че е луда по теб. Ако аз не изглеждах много по-добре от теб, можеше и да получиш един куршум. Така е. Виж тези момчета, като че ли искат всички в околността да разберат, че тук е извършено убийство.
Спря до бордюра зад две полицейски коли. Светлинните реклами на покривите просветваха, а радиоапаратите на колите разкъсваха тишината. Бен кимна на първия униформен полицай, щом пристъпи вътре в сградата.
— Апартамент 101, сър — докладва той. — Очевидно извършителят е минал през прозореца в хола. Жертвата е била в леглото. Полицаят, който пръв е дошъл на местопрестъплението, е вътре.
— А екипът от съдебните лекари?
— Те са на път, сър.
Бен го изгледа и му даде не повече от двадесет и две години. Започваха да приемат все по-млади момчета. Следван плътно от Ед, той влезе и апартамент 101. Двамата полицай стояха в хола, единият от тях дъвчеше дъвка, а другият се потеше.
— Ние сме детективите Джаксън и Парис — каза Ед. — Можете да излезете на чист въздух.
— Да, сър.
— Помниш ли първия си случай? — попита Бен, когато влязоха в спалнята с Ед.
— Да. Като ми свърши дежурството, веднага се напих.
Ед не зададе същия въпрос на Бен. Знаеше, че първият труп, пред който се е изправил партньорът му, е бил на родния му брат.
Пристъпиха в спалнята. Видяха Мери и след това се спогледаха.
— По дяволите! — каза Бен.
— Изглежда, имаме друг сериен убиец. Капитанът ще се вбеси.
Ед беше прав.
В осем часа на следващата сутрин двамата детективи стояха в кабинета на капитан Харис. Началникът им седеше зад бюрото си и проучваше рапортите им с новите си очила за четене. Благодарение на диетата си беше отслабнал десет кила, но беше вкиснат. Барабанеше монотонно с пръстите на едната си ръка по бюрото.
Бен се подпираше на стената. Искаше му се да беше имал време и сили да се полюби с жена си тази сутрин. Ед беше седнал. Беше изпънал краката си и потапяше пакетче чай в чашата с гореща вода.
— Рапортът на съдебния лекар още не е готов — каза най-накрая Харис. — Но не мисля, че в него ще има някаква изненада.
— Мъжът се е наранил, когато е минавал през прозореца. — Ед отпи от чая си. — Предполагам, че кръвта ще съвпадне с тази, която намерихме при убийството на Брийзуд.
— Ние скрихме изнасилването от пресата и оръдието на убийството — продължи Бен. — Този път не е имало такава съпротива. Или той е бил по-хитър, или тя е била прекалено изплашена, за да се съпротивлява. Била е едра жена, но той успял да завърже ръцете й.
— От вестниците научихме, че е работела в брокерска къща. Ще проверим това тази сутрин и ще видим дали може да открием някаква връзка. — Когато допи чая си, Ед забеляза, че Бен пали третата си цигара тази сутрин. — Жената, която се е обадила в полицията, не е оставила името си.
— Лоуенщайн и Ренок могат да проверят съседите.
Харис взе две хапчета, намръщи се, после ги пусна в чашата си с вода. Отпи и я остави на бюрото.
— Докато не докажем нещо различно, търсим един и същ човек. Парис, съпругата ти много ни помогна при предишния случай миналата година. Има ли някаква идея сега?
— Не. — Бен издуха дима от цигарата си, но не каза нищо повече.
Харис допи водата в чашата. Стомахът го свиваше — отделяше киселини и стомашни сокове, а той не беше хапвал свястна храна от месец.
— Искам рапортите ви до четири часа.
— Лесно му е да го каже — промърмори Бен, когато Харис затвори вратата след себе си. — Мисля, че беше достатъчно досаден и преди да започне тази диета.
— Въпреки една популярна теория, това да си дебел не те прави по-добродушен. Излишното тегло тежи, кара човек да се чувства потиснат и обикновено го държи в лошо разположение на духа. Правилното хранене, упражненията и добрият сън правят човек щастлив.
— Глупости.
— Това също помага.
— Аз черпя! — Лоуенщайн пристъпи между тях и ги прегърна през кръста. — Съпругът ми се издигна. Три хиляди на година. Отиваме до Мексико веднага щом децата свършат училище.
— А какво ще кажеш за един заем до заплата? — попита я Ед.
— Нямаш шансове. Дойде рапортът на съдебния лекар. С Фил отиваме да разпитаме съседите. Може би ще успея по време на обедната почивка да се отбия в някой магазин. Вече три години не съм си купувала бански.
— Не ми казвай това, че се развълнувах. — Бен я остави да отиде и да вземе рапорта от бюрото му.
— Изяж се от яд, Парис. След шест седмици отивам на юг да пия маргарита и да ям фажита.
— Не забравяй да си вземеш тетрациклин. — Ед седна на бюрото на Бен.
— Имам железен стомах. Хайде, Ренок, да тръгваме.
Бен отвори папката.
— Как мислиш изглежда Лоуенщайн по бански?
— Чудесно. А какво имаме насреща?
— Кръвта върху счупеното стъкло е от група „А“. Виж това — отпечатъците от пръстите по перваза на прозореца. — Той извади и папката по делото на Брийзуд. — Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че си приличат.
— Да, същите са. — Бен постави двете снимки една до друга. — Сега просто трябва да го открием.
Грейс хвърли чантата си на дивана, после се отпусна до нея. Не си спомняше да е била някога толкова уморена, даже и след четиринадесет часа писане, нито след нощно парти, нито даже след обиколката на дванадесетте града.
От момента, в който се беше обадила на родителите си във Фоникс, до часа, в който ги качи на
