разговор.
В мечтите си тя беше спала с всеки мъж, с когото беше говорила по телефона. В действителност никога не беше правила секс. Разговорите с непознатите мъже отваряха клапата на напрежението, предизвикано от собствените й желания. Тя изпълняваше фантазиите на своите клиенти и получаваше много повече от пари.
През деня наблюдаваше борсовите индекси, продадените акции, купените търговски артикули. През нощта като Фредериковите героини от Холивуд се превръщаше в Роксана.
Това й харесваше.
Мери или Роксана беше една от малкото жени, работещи за „Фентъси Инкорпорейтид“, която приемаше телефонни повиквания през седемте нощи на седмицата. Ако някоя от другите жени намираше, че някой е прекалено напрегнат или че вкусовите му са малко странни, Роксана с удоволствие запълваше този луфт. Парите, които изкарваше, отиваха за червено копринено бельо, за ванилов тамян и за храна. Предимно за храна. Между телефонните разговори Мери беше в състояние да изяде огромни количества пържени картофки с чеснов сос и кисела сметана.
Познаваше гласа на Лоурънс, както и предпочитанията му. Макар че не беше сред най-ексцентричните й клиенти, той нямаше нищо против да бъде изненадван от време на време с представи за камшик или белезници. Беше честен с нея за външния си вид. Никой не би излъгал за обратна захапка и за астигматизъм. Говореше с него по три пъти седмично. Веднъж три минути и два пъти по седем. Беше счетоводител, така че освен секса, ги свързваше и професионално разбирателство.
Из цялата спалня на Роксана горяха свещи. Червени. Обичаше да си създава атмосфера, докато се изтягаше на широкото си легло с една двулитрова бутилка кока-кола. Подпираше се на възглавнички от сатен. Докато говореше, навиваше телефонната жица около пръстите си.
— Знаеш, че обичам да говоря с теб, Лоурънс. Възбуждам се само като чуя гласа ти. Сложила съм си нова нощница. Червена е. Всичко се вижда през нея.
Тя се засмя и се облегна на възглавничките.
— Толкова си палав, Лоурънс. Ако това е, което искаш да направя, точно него правя сега. Въобразявам си, че си ти. Добре. Само слушай. Слушай и аз всичко ще ти казвам.
Знаеше че избързва, но, по дяволите, трябваше да опита дали ще се случи отново. Роксана звучеше толкова красиво. Щом чу гласа й, вече знаеше. Плътта на ръцете му се набръчкваше и болката между краката му ставаше непоносима.
Тя трябваше да е следващата. Тя го чакаше. Тя не го дразнеше и не обещаваше като Дезире. Това беше следващата стъпка. Роксана говореше за неща, които неговото въображение все още не си бе представяло. Тя искаше да я заболи. Как можеше да устои?
Но трябваше да е много внимателен.
Мястото, където живееше Роксана, не беше така спокойно, както предишното. По улицата минаваха много коли, а по тротоара имаше много пешеходци. Може би така даже беше по-добре. Имаше опасност да го видят и да го разпознаят, но това правеше приключението още по-вълнуващо.
Апартаментът й гледаше към Уисконсън Авеню. Джерълд паркира два блока по-надолу. Когато се отправи към сградата, се опитваше да ходи бавно — не толкова от предпазливост, а по-скоро за да изживее всеки миг от вечерта. Имаше облаци и духаше лек ветрец. Лицето му беше студено, но ръцете му — в джобовете на ученическото му сако, бяха горещи и влажни. Здраво стисна въжето, което купи от отсрещния магазин. Роксана щеше да оцени това, че той е запомнил какво обича и как го обича.
Сега трябваше да е в библиотеката и да търси материали за доклада за Втората световна война. Беше го написал още миналата седмица, но майка му не знаеше. Тя беше заминала за Мичиган, за да участва в предизборната кампания на баща му.
Родителите му очакваха, че когато свърши училище, ще се присъедини към тях за горещите летни месеци на предизборната кампания. Все още не беше решил как да се измъкне от това, но не се съмняваше, че ще успее. Оставаха му още шест седмици до завършването.
Шибаните превзети ученички не го интересуваха. Веднъж да влезе в колежа и ще бъде това, което иска. Нямаше да има нужда да се извинява с библиотека или среща в клуба, или с кино, за да излезе от къщи за няколко часа през нощта.
А когато баща му спечели изборите, ще си има работа и с тайните служби, но Джерълд можеше да измисли как да се отърве от тях.
Когато влезе във фоайето, извади едно флаконче с кокаин. Смръкна бързо и почувства как в мозъка му изкристализира една-единствена мисъл.
Роксана.
Усмихна се и не си направи труда да се огледа. Внимателно изряза стъклото на прозореца на хола — вече никой не можеше да го спре. Беше прекалено силен. А и Роксана го чакаше.
Поряза се на стъклото, докато отваряше ключалката. Не обърна внимание на раната. Беше тъмно и сърцето му заби още по-бързо. Джерълд се надигна и прескочи вътре. Не си направи труда да затвори прозореца след себе си.
Тя го чакаше, чакаше го, за да я нарани, да я накара да се изпоти и да пищи. Тя го чакаше, за да я накара да се чувства на върха на възбудата.
Мери Грайс не го чу. Беше стигнала до върховния момент в разговора си с Лоурънс и самата тя беше на ръба на оргазма.
Видя я, изтегната на възглавничките от сатен, кожата й блестеше на светлината на свещите. Бързо затвори очи, заслуша гласа й. Когато отново ги отвори, дебелата като бъчва жена с тресящите се тлъстини беше изчезнала. Тя беше стройна, с дълги крака и червенокоса. Усмихвайки й се, той се приближи до леглото.
— Време е, Роксана.
Очите й леко се отвориха. Те все още бяха замъглени от собствените й фантазии. Втренчи се в него. Едрите й гърди се надигнаха.
— Кой сте вие?
— Ти ме познаваш. — Все още се усмихваше, когато разтвори краката й и я възседна.
— Какво искате? Какво правите тук!
— Дошъл съм да ти дам всичко, за което си молила. И повече.
Повдигна ръцете й и разкъса тънката нощница на гърдите й.
Тя започна да пищи и да го блъска. Слушалката падна, когато успя да се добере до края на леглото.
— Лоурънс, Лоурънс, в стаята ми има мъж! Обади се в полицията! Обади се на някого!
— Ще ти хареса, Роксана.
Беше три пъти по-едра от него, но беше непохватна. Опитваше се да се измъкне, блъсна го в гърдите, но той изобщо не почувства удара. Започна отново да пищи, този път с истински ужас. Сърцето й беше твърде слабо, за да издържи тежестта на тялото й. Заби силно и изведнъж сякаш замря. Лицето и почервеня, когато Джерълд го удари.
— Ще ти хареса — каза й отново той, когато тя падна на възглавниците.
Инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си от следващия удар.
— Друг път няма да имаш възможност да преживееш подобно нещо.
— Не ме наранявай.
Сълзите се стекоха от очите й и оставиха пътечки от грима. Дъхът й пресекна, когато той изви ръцете й към облегалката на леглото и ги завърза с въжето.
— Ти го харесваш по този начин, нали! Помня, чух те да го казваш. — Той навлезе в нея, а по лицето му беше изписана грозна гримаса. — Искам да ти хареса, Роксана. Искам да бъде най-доброто.
Тя плачеше с глас, със силни, разтърсващи ридания, от които цялото й тяло се тресеше, и това му достави зашеметяващо удоволствие. Клатеше се отгоре й. Почувства го твърд голям, извисяващ се. Разбра, че мигът е настъпил.
Усмихна й се, очите му бяха притворени, обви телефонната жица около врата й и я стегна.
