— Искаш ли да се разходим?
Грейс поклати глава и докосна ръката му. Скромен. Точно така можеше да го опише човек с една дума.
— Ти си чудесен. Искам да ти се извиня, че се нахвърлих така върху теб миналата вечер.
— Няма нищо. Ти имаше своите основания.
Една майка извика от терасата детето си, а то измоли за още петнадесет минути.
— Не съжалявам за това, което казах, а за начина, по който го казах. Дълго време прекарвам, без да общувам с хора, а когато го направя отново, винаги ставам досадна. — Обърна се да погледне отново децата. Спомнили как и тя беше играла като тях. Тичаше бързо, за да стигне до слънцето. Тя и Катлин играеха на улицата. Не бяха по-различни от тези деца. — Е, все още ли сме приятели?
— Разбира се.
Той пое протегнатата й към него ръка и я задържа в своята.
Точно от това имаше нужда. Разбра го едва сега, когато почувства ръката му.
— Означава ли това, че може да вечеряме заедно, преди да си тръгна?
Не пусна ръката й. Само попита:
— Кога заминаваш?
— Все още не знам. Чувствам се много объркана. Вероятно другата седмица.
Без да мисли, тя импулсивно вдигна хванатите им ръце към лицето си. Почувства се добре от този допир. Знаеше, че се нуждае от него толкова, колкото се нуждае и от време, което да прекара сама с мислите си. Но точно сега не искаше да мисли за самотата.
— Ходил ли си някога в Ню Йорк?
— Все още не. Ще настинеш — каза той и ставите на пръстите му докоснаха кожата й. — Не трябваше да излизаш без връхна дреха.
Тя се усмихна и пусна ръката му. Неговата се задържа още няколко секунди на бузата й, Грейс винаги беше действала импулсивно. Приемаше неприятностите, както приемаше и удоволствията. Преди той да успее да дръпне ръката си, тя обви ръце около него.
— Имаш ли нещо против? Имам нужда от нещо, което да ми покаже, че още съм жива.
Тя вдигна лице към него и допря устните си до неговите.
Солиден. Това беше първата мисъл, която мина през главата й. Беше сигурен и реален. Устните му бяха топли и я приемаха. Не ги притискаше, не търсеше слепешката, нито се опитваше да й направи впечатление с разни техники. Той просто отвърна на целувката й. Меката му брада й донесе успокоение. А внезапното притискане на пръстите му върху кожата й я развълнува. Колко хубаво беше, че все още имаше нужда от това и го приемаше. Тя беше жива. Да. И се чувстваше прекрасно.
Тя го бе изненадала, но той бързо се окопити. Беше искал да я държи в прегръдките си точно както сега, беше искал да зарови пръстите си в косата й. Студът ги обгръщаше заедно с мрака и той я притисна по-силно, за да я стопли. Усети как пулсът му се учести, когато тялото й се притисна към неговото.
Тя бавно се отдръпна, малко изненадана от собствената си реакция. Ед й позволи да отстъпи назад, въпреки че романтичната мисъл да я вземе на ръце и дал отнесе в къщата си не го беше напуснала.
— Благодаря — успя да каже младата жена.
— Винаги си добре дошла.
Засмя се. Беше учудена, че е нервна, но пък и доволна, че се е разчувствала.
— По-добре да те оставя да се прибираш. Знам, че работиш по цяла нощ. Светлините — обясни тя, когато той вдигна въпросително вежди.
— Оправям банята. Почти съм стигнал до тапетите.
Грейс погледна в багажника и видя четири галона с лепило.
— Трябва да е огромна баня.
— Имаше разпродажба.
— Мама би те харесала — каза тя, като се усмихна. — Сега е по-добре да се прибирам. Не искам да ги тревожа. Ще се видим пак.
— Утре ще ти приготвя вечеря.
— Добре.
Тя тръгна през поляната, спря и погледна през рамо:
— Да не забравиш сока от моркови.
Роксана всъщност беше Мери. Винаги бе таила известно негодувание за това, че родителите й нямаха въображение. Ако й бяха дали по-екзотично име, не толкова тривиално, може би щеше да бъде по- различна.
Мери Грайс беше на двадесет и осем години, живееше сама и беше дебела. Беше започнала да напълнява още в юношеските години и, разбира се, обвиняваше за това родителите си. Майка й обикновено казваше, че родът им е такъв. Истината беше, че всички от семейство Грайс с удоволствие се отдаваха на добрата храна. Яденето беше като религиозен ритуал, а мама, татко и Мери бяха добри богомолци.
Мери израсна в къща, чийто шкаф за продукти и хладилник винаги бяха пълни с чипс, кутии с различни сокове, консерви, течен шоколад. Правеше си сандвичи, които бяха истинско гастрономическо чудо — на няколко етажа от хляб, месо, сирена. А след това обилно ги поливаше с мляко с какао и все още имаше място да похапне кутийка „Хо-Хо“.
По време на пубертета кожата й се беше разбунтувала и приличаше на повърхността на любимата й пица. И сега, макар да наближаваше тридесет години, тя все още имаше белези и пъпки по лицето. Беше принудена да ги прикрива с дебел слой крем и когато времето станеше много горещо и тя започнеше да се поти, гримът й се стичаше, както се стича разтопен сладолед.
Докато учеше в училище и в колежа, не беше излизала с момчета. А характерът й беше такъв, че не успя да си намери приятели. И яденето отново зае първо място. Когато чувствата й бяха наранени или сексуалните й желания пренебрегнати, тя изяждаше двойно количество сандвичи или препълнена чиния с шоколадови сладки с орехи.
Шията й беше престанала да се вижда още когато беше на двадесет години. Тя просто бе изчезнала в множеството гуши. Носеше дългата си права коса хваната отзад с шнола. От време на време посещаваше салоните за разкрасяване, за да си боядиса косата ту червена, ту гарвановочерна. Веднъж се направи дори блондинка. Всяка промяна на цвета на косата й я караше да се чувства като нов човек. Всякакъв друг, но не и Мери Грайс.
Когато лекарят й я предупреди, че вдига кръвно и че това се отразява на сърцето й, тя нагласи стрелката на кантара си така, че да показва с двайсет килограма по-малко. Така се радваше на тази илюзия, че съвсем скоро даже повярва в нея и коригира кантара с още двайсет килограма. Реши, че вече има нормално тегло.
Тогава откри Роксана.
Роксана беше страстна. Роксана беше, господ да я благослови, уличница. Роксана носеше сутиен последен номер. Роксана можеше да превърне айсберг в лава, ако айсбергът е мъжки. Никакви задръжки, никакви претенции и никакъв морал — това беше Роксана.
Роксана обичаше секса по всяко време, навсякъде и всякакъв секс. Ако някой мъж искаше да си говори за по-твърд секс, за нещо по-мръсно, Роксана беше подходящото момиче.
Мери беше отишла във „Фентъси“ от каприз. Тя не се нуждаеше допълнително от пари. Беше учила дълго и упорито в колежа, над чиниите с печено месо и сирене. Завърши икономика и сега работеше в една от най-добрите брокерски къщи в страната. За повечето от клиентите си тя беше просто един глас по телефона. И точно затова й хрумна идеята да отиде във „Фентъси“
Вероятно беше ирония на съдбата — да я дари с такъв красив глас. Гласът й бе топъл, гальовен. Започваше да се задъхва, когато беше много развълнувана, и това създаваше впечатлението за малка, деликатна жена. Мисълта да използва гласа си не само за да продава данъчни облигации и дялове на акции беше прекалено привлекателна, за да й устои.
Мери мислеше за себе си като за телефонна проститутка. Знаеше, че Айлин смята бизнеса си за обществена услуга, но на Мери й харесваше идеята да е проститутка. Беше влязла в бизнеса заради секса. Всяко напрежение, всяко желание, всеки сън можеше лесно да се сбъдне в един седем минутен
