— По-добре да почакам.
Полицаят се опитваше да балансира с две чаши сок и една дебела папка и затова й посочи с глава един стол в ъгъла. Грейс седна, сключи ръце върху чантата си и зачака.
Видя да влиза една жена. Красива блондинка, облечена в розова коприна. Не изглеждаше като човек, който си има работа с отдел „Убийства“. Прилича на делова жена или на съпруга на политик, реши Грейс, въпреки че не й стигнаха силите да продължи, както обикновено правеше, и да разгърне във въображението си нейната история. Отново погледна към коридора.
— Здравей, Тес! — поздрави я младият полицай от бюрото си. — Време беше вече тук да се появи някой от твоята класа.
Тя се усмихна и се отправи към него.
— Бен няма ли го?
— Навън е, прави се на детектив.
— Имам един свободен час и си помислих, че може да отидем да обядваме заедно.
— Не може ли аз да дойда?
— Съжалявам. Съпругът ми е ревнив полицай, който носи оръжие. Предай му, че съм се отбила.
— Ще се занимаваш ли със случая? Ще ни направиш ли психологически портрет на убиеца?
Тя се поколеба. Беше решила да го направи, дори веднъж беше подхвърлила за това на Бен. Той я беше погледнал мрачно. А и тя, като помисли за всичките случаи, с които беше заета напоследък, се отказа.
— Не мисля. Кажи на Бен, че ще взема нещо от китайския ресторант и към шест часа ще си бъда вкъщи. Шест и половина — добави тя.
— Някои хора имат страшен късмет.
— Кажи му и това.
Тръгна да излиза, но забеляза Грейс. Тес я позна по снимките от кориците на книгите й и от вестниците. Като лекар просто й беше невъзможно да си тръгне. Прекоси стаята и изчака Грейс да погледне към нея.
— Госпожица Маккейб?
Не, само не някоя почитателка сега, помисли си Грейс. Не тук и не сега. Тес видя как Грейс се отдръпна и й подаде ръка.
— Аз съм Тес. Тес Парис. Съпругата на Бен.
— О-о, здравейте!
— Ед ли чакате?
— Да.
— Изглежда и двете нямаме късмет. Искате ли кафе?
Грейс се поколеба, канеше се да откаже. Точно тогава в стаята влезе ридаеща жена.
— Синът ми е добро момче. Той е добро момче. Той се е защитавал. Не трябва да го държите тук.
Грейс наблюдаваше как помагат на жената да седне на стола, как една жена — полицай се навежда, над нея и я успокоява. И по двете имаше следи от кръв.
— Да — бързо отговори тя. — Бих искала.
Стана и тръгна към коридора. Тес извади монети от портмонето си и ги пусна в машината за кафе.
— Сметана?
— Не, предпочитам го черно.
— Добър избор. Сметаната обикновено се разпръсква по целия под.
Подаде първата чаша на Грейс. Да бъде внимателна и да проявява разбиране беше част от професията й. Това беше и част от собствената й същност. Тес забеляза, че пръстите на Грейс треперят и знаеше, че не може да й обърне гръб.
— Искаш ли да се поразходим навън? Денят е хубав.
— Добре.
Тес тръгна напред, излезе и се облегна на парапета. Приятно й беше да си спомни, че точно тук — в един дъжд, за пръв път срещна Бен.
— Вашингтон е най-красив през пролетта. Ще останеш ли по-дълго?
— Не знам. — Слънцето беше много силно, просто блестеше. Не беше го забелязала, когато идваше насам. — Трудно ми е да взимам решения.
— Това не е необичайно. След подобна загуба повечето от нас се чувстват в безтегловност за известно време. Когато отново си готова за нормален живот, нещата ще дойдат по местата си.
— Обичайно ли е да се чувстваш виновен?
— Виновен за какво?
— За това, че не си успял да го спреш?
Тес отпи от кафето и погледна разпръснатите жълти нарциси, които се полюляваха от вятъра.
— А можеше ли?
— Не знам. — Грейс си помисли за картичката, която носеше в чантата си. — Просто не знам. — С полуусмивка седна на стълбите. — Прилича на сеанс. Липсва ни само диванът.
— Понякога помага да поговориш с някой, който не е замесен.
Грейс обърна глава, заслони с ръка очите си.
— Ед каза, че си красива.
Тес се усмихна.
— Ед е мил човек.
— Да, така е, нали? — Грейс се обърна и отново сключи ръце върху чантата си. — Знаеш ли, винаги съм можела да посрещна събитията такива, каквито са. Дори съм по-добра, когато карам нещата да станат по начина, по който аз искам. Сегашното положение ме тормози. Мразя да се чувствам объркана. Мразя се, когато не мога да реша накъде да се обърна — наляво или надясно. Дори вече не се чувствам същият човек.
— Силните хора имат по-тежки моменти, когато загубят някого и скърбят. — Тес позна изскърцването на спирачките и се обърна към паркинга. Знаеше, че е колата на Бен и Ед. — Ако се задържиш в града и имаш нужда да си поговориш с някого, обади ми се.
— Благодаря. — Грейс остави чашата си от кафе на земята и бавно се изправи. Докато чакаше Ед да се приближи, дланите й се овлажниха и тя ги изтри в панталоните си.
— Грейс?
— Трябва да ти покажа нещо.
Бен хвана Тес за ръка и влязоха вътре.
— Не, моля те, почакай малко. — Грейс пое дълбоко въздух и отвори чантата си. — Тази сутрин, когато преглеждах съболезнователните картички и картичките от букетите цветя, намерих това. — Тя извади белия плик и го подаде на Ед.
Той извади картичката, обърна я така, че да може да вижда и Бен и я прочете.
— Това говори ли ти нещо, Грейс?
— Да. — Тя затвори чантата си и се почуди защо й се повдига така. Не беше яла. — Това е името, което Кати използваше за „Фентъси“. Катлин беше Дезире. Това беше нейният псевдоним. Това беше прикритието й, за да не може никой да узнае коя е и къде живее. Но някой все пак е научил. И той я е убил.
— Да влезем вътре, Грейс.
— Трябва да седна.
Тес бутна Ед настрана и нежно прегърна Грейс.
— Ще я доведа вътре след малко — каза тя през рамо.
— Хайде. — Бен отвори вратата и постави ръката си на рамото на Ед. — По-добре да покажем това на капитана. — Като видя, че Ед не помръдва, добави: — Тес ще се погрижи за нея.
— Вземи си дълбоко въздух — каза Тес, докато масажираше раменете на Грейс. Със свободната си ръка премери пулса й.
— По дяволите! Прилоша ми от това. — Грейс малко по малко се преборваше със слабостта.
— Тогава по-добре започни да се храниш, вместо да живееш само на кафе. Не е лошо също и да си
