самолета, беше изразходила и последната си капчица енергия, за да ги изправи на крака. Благодареше на Бога, че двамата бяха заедно, защото на нея просто вече не й беше останала никаква сила.
Искаш й се да си отиде вкъщи. Да се върне в Ню Йорк, в шума и в своя ритъм на живот. Искаше й се да си опакова багажа, да заключи къщата и да хване първия самолет. Но това щеше да бъде все едно да затвори вратата под носа на Катлин. Имаше още хиляди подробности, с които трябваше да се справи. Осигуровката, собствеността на земята, банката, всички лични вещи, които Катлин беше оставила след себе си.
Реши да започне с книжата. Със съболезнователните картички, получени на погребението. Вероятно майка й би искала да ги има и да ги прибере в някаква малка кутия. Това беше най-безболезненото нещо, от което би могла да започне. Повечето от имената щяха да са й непознати. Веднъж да успее да разчупи леда и ще може да погледне и по-личните вещи на Катлин.
Но първо щеше да се зареди с кафе.
Грейс взе каничката в стаята си. Погледна с тъга към своя компютър. Вече няколко дни не беше го включвала. Ако не успееше да свърши романа в определения срок, което беше много вероятно, издателят й щеше да я разбере. Вече няколко пъти бяха се обаждали от Ню Йорк, за да й предложат помощ и съчувствие. Спомни си за снимката във вестника тази сутрин. И заглавието:
Не си направи труда да прочете статията.
Заглавието няма значение, помисли си тя. Беше очаквала подобни заглавия. Сензацията е част от играта. А допреди няколко вечери за нея това също бе игра.
Грейс изпи една чаша кафе и си наля друга. Посегна и взе плика. Беше претъпкан с картички. Изкушаваше се направо да ги изпрати на майка си. Но вместо това, седна на леглото и започна да ги преглежда една по една. В някоя от тях можеше да има нещо лично, отправено към нея, на което би трябвало да отговори. По-добре да го направи сега, отколкото майка й да се сблъска с това по-късно.
Имаше съболезнователна картичка от всички ученици от училището на Катлин. Докато я четеше, Грейс реши да дари пари за учредяване на стипендия на името на сестра си. Остави картичката настрана, за да го обсъди по-късно с адвоката си.
Позна няколко имена на хора от Калифорния от богати и влиятелни семейства. Нека Джонатан да им отговори, реши тя и ги сложи на една купчинка.
Имаше една картичка от тяхна стара съседка, която напълни очите й със сълзи. Бяха живели врата до врата с госпожа Брекълмен в продължение на петнадесет години. Тя и тогава беше възрастна или поне така й се беше струвало на Грейс. Винаги имаше сладки в печката или парченца плат за куклите. Грейс отдели и тази картичка.
Взе следващата. Втренчи си в нея, разтърка очи и отново се вгледа. Не беше честно. Беше картичка от цветарски магазин с надпис: В памет на… На гърба имаше нарисуван букет от червени рози, а по средата беше написано на ръка:
ДЕЗИРЕ. НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВЯ.
Докато се взираше в нея, картичката се изплъзна от ръцете й и падна на пода.
Дезире. Името сякаш постепенно ставаше по-голямо, докато изпълни цялата картичка.
„Аз съм Дезире — небрежно беше й подхвърлила в първата вечер Катлин. — Аз съм Дезире.“
— Господи! — Грейс започна да трепери и продължаваше да се взира в картичката на пода. — О, господи!
Джерълд седеше в час по английска литература и слушаше как учителят разказва с монотонен глас за пророчеството и символизма на „Макбет“. Джерълд винаги беше харесвал тази драма. Беше я чел няколко пъти и нямаше нужда господин Бенер да му я обяснява. Беше за убийство и лудост. И, разбира се — за власт.
Той беше израснал до властта. Баща му беше най-влиятелният човек в света. А самият Джерълд знаеше всичко за убийството и лудостта.
Господин Бенер щеше да получи разрив на сърцето, ако неговият ученик му обяснеше как се прекършва човешкият живот. Ако му разкажеше за това какви звуци се издават или как изглежда човешкото лице, когато жертвата разбере, че животът си отива. Очите. Очите са най-невероятните.
Беше решил, че му харесва да убива. Както на Джон Лауел, който седеше зад него, му харесваше да играе баскетбол. Можеше да се приеме, че това беше подобен спорт. Още повече, че той залагаше хиляди.
Наистина Роксана не означаваше за него толкова, колкото Дезире. Но беше му харесал моментът, когато оргазмът и смъртта се съединяваха. Но Дезире… Дезире означаваше много повече за него.
Само ако можеше отново да изпита същото нещо. Ако можеше да я върне. Нямаше да е честно, ако не успееше да го преживее отново.
Джерълд реши, че всичко е било заради очакването. Както Макбет, и той беше извършил усилена подготовка — имаше го ужаса, имаше я и съдбата. Роксана бе по-скоро експеримент. Както в химията правиш опит, за да докажеш някоя теория.
Имаше нужда да го направи отново. Още един експеримент. Още един шанс за прецизност. Баща му щеше да го разбере. Неговият баща никога не се беше съгласявал на нещо по-малко от перфектното, а той в края на краищата, беше син на баща си.
Господин Бенер четеше лекция за лудостта на лейди Макбет. Джерълд разтриваше с пръсти гърдите си и се чудеше къде ли се е натъртил.
Глава 8
Грейс беше ходила и преди в полицейски участък. Винаги беше ги намирала за много вълнуващи. В малък или голям град, на север или на юг, те винаги имаха специфична атмосфера, един контролиран хаос.
И този не правеше изключение. Подът беше с безличен линолеум, по който тук-там можеха да се видят бабунки. Стените бяха или кремави, или мътно бели. По тях се виждаха залепени афиши. Търсени от полицията престъпници, обяви за добрите граждани. Горещи следи за наркотици, самоубийства, изчезнали жени и деца. ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА ДЕТЕ? А на автомата за захарни изделия висеше табелка: „Не работи“.
В отдел „Убийства“ цивилни полицаи приемаха съобщения по телефона или бяха надвесени над пишещите машини. Някой се ровеше в хладилника. Улови аромата на кафе и може би нещо като рибна консерва.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Когато се обърна към, човека, който я попита, Грейс разбра колко изопнати са нервите й. Полицаят беше младо момче, около двадесетгодишен, с тъмна коса и трапчинка по средата на брадичката. Тя се насили да не стиска толкова здраво чантата си.
— Трябва да се видя с детектив Джаксън.
— Той не е тук. — Трябваше му само минута, за да я познае. Не че четеше много книги, но беше видял снимката й в сутрешните вестници. — Госпожица Маккейб?
— Да.
— Може да го почакате или ако желаете, бих могъл да проверя дали капитанът е свободен.
Капитанът? Тя не познаваше капитана, нито това младо полицайче с трапчинка на брадичката. Искаше да види Ед.
