си и потърка уморените си очи.
— Добре. Идва подкрепление.
Побутна една книга към другия край на масата.
— Извинявай, че се забавих толкова. Трябваше да свърша някои неща. Купих на Саймън видеоиграта, която искаше. Може би не биваше да харча от парите, но просто исках да го зарадвам. Никога в живота си не съм имала много пари — прошепна тя. — Зная, че трябва да бъда внимателна с тях, но ако човек не може просто да се поглези, какъв е смисълът да ги притежава?
— Не е нужно да ме убеждаваш. След като и ти се поровиш малко в тези книги, ще разбереш, че сме ги заслужили. Добре дошла в загадъчния свят на келтите. Сигурно Дейна има още една тетрадка.
— Донесла съм своя. — Зоуи извади от голямата си чанта нова тетрадка с голям брой листове и комплект моливи, вече идеално подострени. — Сякаш отново съм ученичка.
Заразителният й оптимизъм разсея мрачното настроение на Малъри.
— Искаш ли да разменяме бележки в клас и да си говорим за момчета?
Зоуи се усмихна и разтвори книгата пред себе си.
— Ще намерим този ключ. Убедена съм.
Когато Дейна се присъедини към тях, Малъри вече бе нахвърляла куп записки с комбинация от думи и символи от стенографията, която бе усвоила като студентка. Химикалката й бе спряла и пишеше с молив, взет назаем от Зоуи.
— Какво ще кажете да пренесем всичко това у брат ми? — предложи Дейна. — Живее точно зад ъгъла. На работа е, така че няма да ни пречи. Там ще се чувстваме по-спокойни и ще ми разкажете какво сте научили досега.
— Съгласна съм.
Малъри се бе схванала от седене и веднага скочи на крака.
— Аз мога да остана само час. Правя всичко възможно да си бъда у дома, когато Саймън се прибере от училище.
— Тогава да действаме. Записала съм тези книги на свое име — каза Дейна. — Ако желаете да вземете някоя от тях, трябва да я върнете навреме и в състоянието, в което сте я получили.
— Говори като стара библиотекарка.
Малъри взе своята част от книгите под мишница.
— Изпълнявам задълженията си. — Дейна ги поведе към изхода. — Ще видя какво мога да изкопча от Мрежата и междубиблиотечния обмен.
— Не зная докъде ще стигнем с ровене в книги.
Дейна сложи слънчевите си очила, спусна ги ниско и изгледа Малъри над тях.
— Книгите са извор на познание.
— Наистина започваш да се държиш като строгата възрастна дама от библиотеката. Според мен най- важното е да разтълкуваме напътствията.
— Без информация за легендата и героите й нямаме отправна точка.
— Разполагаме с цели четири седмици — намеси се Зоуи и извади от чантата си слънчеви очила. — Това е достатъчно време, за да открием много неща и да посетим много места. Пит каза, че ключовете са някъде тук. Няма да се наложи да пътуваме из целия свят.
— „Тук“ би могло да означава Вали, някой от хълмовете или целия щат Пансилвания. — Малъри поклати глава при мисълта за такава обширна област. — Пит и приятелката му не уточниха къде. Дори и да са наблизо, биха могли да се намират в някое прашно чекмедже, на дъното на река, в банков сейф или скрити под камък.
— Ако беше лесно, досега и трите щяха да бъдат открити — изтъкна Зоуи. — И голямата награда нямаше да бъде три милиона долара.
— Не излагай разумни доводи, когато развихрям фантазията си.
— Извинявай, но си задавам още един въпрос. Снощи не можах да заспя, защото все не излизаше от главата ми. Всичко е толкова нереално, но дори ако за миг оставим това настрана, ако сме оптимистки и кажем, че намериш ключа, откъде ще знаем, че е точно твоят, а не някой от другите два?
— Интересно. — Малъри премести книгите в другата си ръка, когато свиха покрай ъгъла. — Нима онези двама чудаци не са помислили за това?
— Предполагам, че са помислили. Първо трябва да приемем, че всичко, което ни се случва, е реалност.
Дейна сви рамене.
— Имаме пари в банката и носим куп книги за келтските митове. Според мен е напълно реално.
— Щом е така, значи Малъри може да намери само своя ключ. Дори ако другите два са пред нея, не би ги открила. Както и ние двете, преди да дойде редът ни да търсим.
Дейна замълча и подозрително изгледа Зоуи.
— Нима вярваш във всичко това?
Зоуи се изчерви, но нехайно сви рамене.
— Бих искала. Звучи фантастично и съдбовно. Никога не съм участвала в нещо толкова интересно и важно. — Погледна триетажната сграда във викториански стил, боядисана в светлосиньо и украсена със златисти релефни шарки. — Това ли е къщата на брат ти? Винаги ми се е струвала много красива.
— Ремонтира я малко по малко. Нещо като хоби.
Погледнаха каменната пътека. Тревата от двете страни бе грижливо окосена, но Малъри си помисли, че липсват цветя. Прецени формите и цветовете. На площадката отпред имаше стара пейка, а до нея ваза с интересни клонки.
Без хора къщата изглеждаше някак самотна, като привлекателна жена, която дълго е чакала за среща. Дейна извади ключ и отвори вратата.
— Най-доброто, което мога да кажа за тази къща, е, че вътре е тихо и ще работим на спокойствие.
Когато влезе, гласът й отекна във фоайето. В него нямаше нищо друго освен няколко кутии, струпани в един ъгъл. Витата стълба към горния етаж се крепеше върху масивна колона с глава на грифон.
От фоайето се влизаше в приемна, чиито стени бяха боядисани в наситено масленозелено, което подхождаше на тъмния чамов паркет. Но стените, както и дворът, бяха голи.
В средата имаше огромен диван, който сякаш крещеше, че е купен от мъж. Въпреки че зеленият фон на тапицерията донякъде се съчетаваше с цвета на стените, беше на грозни карета и изглеждаше твърде голям за помещение с удивителен потенциал за простор. За маса служеше обърнат сандък. Тук имаше още кутии, една от които бе пъхната в чудесната малка камина с изкусно резбована етажерка, над която Малъри веднага си представи великолепна картина.
— Изглежда… — Зоуи се завъртя в кръг — скоро се е нанесъл.
— О, да. Преди година и половина.
Дейна остави книгите си върху сандъка.
— Живее тук от година? — Малъри не можеше да понесе това. — И няма други мебели освен един ужасно грозен диван?
— Да бяхте видели стаята му у дома. Тази поне е подредена. Всъщност има и по-приемливи неща на горния етаж. Живее главно там. Може би няма нищо за ядене, но ще се намери кафе, бира и кока-кола. Иска ли някой?
— Диетична кола? — попита Малъри.
Дейна се засмя.
— Той е мъж.
— Добре, ще пийна истинска, колкото и да е вредна.
— За мен също кока-кола — каза Зоуи.
— Настанявайте се. Диванът наистина не е за гледане, но е удобен за сядане.
— Как може човек да пропилее толкова пространство? — промърмори Малъри — И да даде пари за нещо такова? — Отпусна се на дивана. — Е, добре, удобен е. Но все пак е ужасен.
— Представи си какво е да живееш в такава къща. — Зоуи направи пирует. — Прилича на куклен дом. Доста е голяма, но ми харесва. Бих прекарвала цялото си време в занимания с нея и обикаляне по магазини за бои, тапицерии и малки съкровища, с които да я напълня.
