— Аз също.
Малъри наклони глава. Каквото и да направеше, не би могла да изглежда екзотично и шик колкото Зоуи с най-обикновени джинси и памучна блуза. Бе пресметнала на колко години Зоуи е родила сина си. На същата възраст тя бе избирала тоалет за абитуриентския си бал и се бе готвила за следване в колеж.
А сега двете бяха заедно тук, в тази огромна празна къща и им хрумваха почти едни и същи мисли.
— Странно е, че имаме толкова общи неща. Както и че живеем в сравнително малък град, а до снощи не се бяхме срещали.
Зоуи седна в другия край на дивана.
— Къде ходиш на фризьор?
— В „Карминс“ в търговския център.
— Добър салон. „Хеър Тъдей“, където работех, е за жени, които искат да изглеждат съвсем еднакво седмица след седмица. — Завъртя големите си жълтеникави очи. — Не те обвинявам, че предпочиташ салоните в големия град. Имаш страхотни коси. Стилистката ти предлагала ли е да ги скъсиш с няколко сантиметра?
— Да ги скъся? — Малъри инстинктивно повдигна ръка към косите си. — Да ги подстрижа?
— Само с три-четири сантиметра, за лекота. Цветът е чудесен.
— Естественият. Е, малко го подсилвам. — Засмя се и отпусна ръката си. — Предполагам, че гледаш косите ми така, както аз тази стая. Мислиш си какво би направила, ако ти бъде дадена свобода.
— Кока-кола и бисквити. — Дейна донесе три кутии и пакет купени дребни сладки. — С какво разполагаме на този етап?
— Не открих нищо за трите дъщери на млад бог и смъртна жена. — Малъри отвори кутията си и отпи глътка, въпреки че би предпочела чаша с малко лед. — Господи, толкова е сладка, ако човек не е свикнал. Не се споменава и за пленени души и ключове. Множество странни имена като Лъг и Риана, Ану, Дану. Истории за битки, победи и смърт.
Извади тетрадката си и я отвори на първата старателно изписана страница. Когато Дейна й хвърли един поглед, трапчинките й се откроиха.
— Сигурно си била отличничка в колежа. Прилежна студентка, достойна за подражание.
— Защо?
— Защото си изключително организирана. Съставяш планове. — Грабна тетрадката от ръцете й и я прелисти. — Полета за дати! Таблици.
— Престани. — Малъри се засмя и взе обратно тетрадката си. — Както казах, преди да започнеш да ми се подиграваш заради моята организираност, келтските богове умират… изглежда, отново оживяват, но могат да бъдат убити. За разлика от героите от гръцката и римската митология те не живеят на върха на някаква митична планина, а на земята, сред хората. Много политика и условности.
Дейна седна на пода.
— Нещо, което би могло да е метафора за ключовете?
— Ако има, не съм я разгадала.
— Творците са богове и воини — добави Зоуи. — Или обратното. Искам да кажа, че изкуството — музиката, словото, всичко — е важно. Майките също са обожествени. И майчинството е важно. Номер три. Значи, Малъри е художник…
При тези думи сърцето на Малъри се сви.
— Не, само продавам картини.
— Ти познаваш изкуството — обясни Зоуи. — Както Дейна познава книгите. А аз зная какво е да бъдеш майка.
— Чудесно — засия Дейна. — Ето каква е ролята на всяка от нас. Пит каза красота, истина и смелост. На картината Малъри — нека засега за по-просто ги наричаме с нашите имена, — Малъри свиреше на арфа. Музика-изкуство-красота. Аз държах пергамент и паче перо. Книга-знание-истина. А Зоуи държеше меч и кученце. Невинност-закрила-смелост.
— Какво означава това? — попита Малъри.
— Бихме могли да кажем, че първият ключ, твоят ключ, е на място, свързано с изкуството и/или красотата. Връзва се с напътствията.
— Страхотно. Ще го намеря на улицата, докато се прибирам. — Малъри побутна една книга с палеца на крака си. — А ако просто са измислили цялата история?
— Не вярвам да са я съчинили само за да ни пратят за зелен хайвер. — Дейна замислено захапа бисквита. — Каквото и да смятаме ние, те вярват, че всичко е истина. Трябва да има източник, нещо, върху което се основава тази легенда или мит, който ни разказаха снощи. То трябва да е запечатано в някоя книга. Някъде.
— Всъщност… — Зоуи се поколеба, преди да продължи — в книгата, която четох, се говореше, че келтските митове и легенди не са били записвани. Предавали са се от уста на уста.
— Проклетите бардове — промърмори Дейна. — Слушайте, Пит и Роуина са чули историята от някого, който също я е чул от някъде. Информацията съществува, а богът, в когото аз вярвам, е информацията.
— Може би трябва да потърсим информация за Пит и Роуина. Кои са те, по дяволите? — Малъри разпери ръце.
— Откъде са дошли? Откъде имат толкова пари, че могат да си позволят да ги раздават наляво- надясно?
— Права си. — Ядосана на себе си, Дейна въздъхна. — Напълно си права, трябваше да се сетя за това по-рано. Случайно познавам човек, който може да ни помогне, докато ние се ровим в митовете. — Хвърли поглед към вратата, когато я чу да се отваря. — Тъкмо влиза.
Прозвуча тупване, затръшване, тътрене на крака и ругатня.
Беше толкова познато, че Малъри притисна пръсти към слепоочията си.
— Света Богородице!
Още докато изричаше тези думи, в приемната се втурна огромното черно куче. Опашката му се люлееше като гюлетрошач, а езикът му бе изплезен. Очите му светнаха, щом я зърна.
След поредица оглушителни излайвания чудовището скочи в скута й.
Четвърта глава
Когато изтича след кучето си, Флин видя три неща: сестра си, която седеше на пода и се заливаше от смях, привлектелна брюнетка, заета с героични опити да отстрани Мо, и за своя изненада и задоволство — жената, за която не бе престанал да мисли през по-голямата част от деня, почти задушена от тежестта и грубоватите ласки на четириногия му приятел.
— Стига, Мо. Долу. Престани.
Не очакваше кучето да го послуша. Винаги опитваше, а Мо никога не слушаше. Но реши, че най- доброто, което би могъл да стори, е да сграбчи огромното му туловище.
Може би не бе нужно да се навежда толкова ниско, но тя имаше най-красивите сини очи, дори когато изпращаха огнени стрели към него.
— Здравейте. Радвам се да ви видя отново.
Брадичката й затрепери, когато процеди през зъби:
— Махнете го!
— Работя по въпроса.
— Хей, Мо! — извика Дейна. — Бисквитка!
Тактиката се оказа сполучлива. Мо прескочи сандъка, захапа бисквитката от ръката й и я задържа във въздуха, докато се приземи. Би могло да се нарече грациозно приземяване, ако не се бе хързулнал цял метър по незастлания под.
— Действа като магия.
Дейна повдигна ръка и Мо, вече напълно забравил за бисквитката, застана под нея.
— Ау, какво голямо куче. — Зоуи се приближи, подаде ръката си и се усмихна, когато Мо лакомо облиза дланта й. — И дружелюбно.
— Патологично дружелюбно. — Малъри разроши козината на кучето, част от която бе полепнала по
