чистата й бяла блуза. — Днес ме връхлита за втори път.
— Обича момичета. — Флин свали слънчевите си очила и ги хвърли върху сандъка. — Не ми казахте името си.
— О, значи ти си идиотът с кучето. Трябваше да се досетя. Това е Малъри Прайс — каза Дейна. — И Зоуи Маккорт. Брат ми, Флин.
— Вие сте Майкъл Флин Хенеси? — Зоуи приклекна, за да почеше Мо зад ушите, и вдигна поглед към мъжа изпод бретона си. — М. Ф. Хенеси от „Вали Диспеч“?
— Виновен.
— Чела съм много ваши статии. Хареса ми материалът от миналата седмица за новия лифт на Лоун Ридж и последиците за околната среда.
— Благодаря. — Посегна да си вземе бисквита. — Това сбирка на литературен кръжок ли е и ще има ли торта?
— Не. Но ако имаш минута свободно време, можеш да седнеш при нас. — Дейна потупа по пода. — Ще ти кажем за какво става дума.
— Разбира се. — Но се настани на дивана. — Малъри Прайс? От галерията, нали?
— Вече не — отвърна тя с гримаса на раздразнение.
— Влизал съм там няколко пъти, но не съм ви виждал. Не пиша за изкуство и културни прояви. Сега разбирам, че би трябвало да се насоча в тази област.
Малъри забеляза, че очите му имат същия цвят като стените — успокояващо масленозелено.
— Едва ли имаме нещо подходящо за вашия интериор.
— Никак не харесвате този диван, нали?
— Твърде меко казано.
— Много е удобен.
Флин отмести поглед към Зоуи, чиято бе тази реплика, и й се усмихна.
— Предназначен е за дрямка. Когато човек спи, очите му са затворени, така че му е все едно как изглежда диванът. „Келтска митология“ — прочете той и наклони глава, за да види заглавията на другите книги върху сандъка. — „Митове и легенди на келтите“. — Взе една от тях, завъртя я в ръцете си и погледна сестра си. — Какво сте намислили?
— Казах ти за коктейла в „Уориърс Пийк“.
Закачливата му усмивка внезапно изчезна и чертите му станаха строги.
— Мислех, че няма да отидеш, след като ти казах, че сигурно има нещо гнило, щом никой, когото познаваш, не е получил покана.
Дейна взе кока-колата си и го изгледа с престорено любопитство.
— Наистина ли очакваше да те послушам?
— Не.
— Добре тогава. Ето какво се случи.
Едва бе започнала разказа си, когато той извърна глава и зелените му очи се втренчиха в лицето на Малъри.
— И вие ли получихте покана?
— Да.
— Вие също. — Кимна към Зоуи. — С какво се занимавате, Зоуи?
— В момента съм безработна фризьорка, но…
— Омъжена ли сте?
— Не.
— Вие също — каза той и отново погледна Малъри. — Не носите халка и не излъчвате вибрации, казващи „Омъжена съм“. Откога се познавате вие трите?
— Флин, престани с този разпит, за бога. Нека ти разкажа за снощи.
Дейна отново заговори и този път брат й седна на облегалката на дивана и извади от джоба си бележник. Давайки си вид, че е напълно безразлична какво прави, Малъри леко извърна глава.
Забеляза, че ползва стенография. Истинска стенография, а не няколко запомнени надве-натри символа като нея.
Опита се да разшифрова записките, докато Дейна разказваше, но й се зави свят.
— „Дъщерите в стъклен плен“ — промърмори Флин и продължи да пише.
— Какво? — Без да мисли, Малъри протегна ръка и сграбчи китката му. — Знаеш тази история?
— Една от версиите. — Щом успя да привлече вниманието й, той се обърна към нея. Коленете им се докоснаха. — Ирландската ми баба ми е разказвала много приказки.
— Ти не си ли я чувала? — попита Малъри Дейна.
— Тя няма ирландска баба.
— Всъщност Флин е мой доведен брат — обясни Дейна. — Баща ми се ожени за майка му, когато бях на осем години.
— Или моята майка се омъжи за баща й, когато бях на единадесет. Зависи от гледната точка. — Опита се да заиграе с косите на Малъри и дяволито се усмихна, когато тя побутна пръстите му. — Извинявай. Не можах да устоя. Както и да е, баба ми обичаше да разказва приказки и си спомням много от тях. Тази се казваше „Дъщерите в стъклен плен“. Но не мога да си обясня защо вие трите сте били поканени в „Уориърс Пийк“ да слушате приказки.
— Ние трябва да открием ключовете — намеси се Зоуи и хвърли поглед към часовника си.
— Да намерите ключовете и да освободите душите? Страхотно. — Флин изпъна крака, кръстоса ги и ги опря на сандъка. — Мой дълг е да попитам как, кога и защо.
— Ако замълчиш за минута, ще ти кажа. — Дейна пресуши кока-колата си. — Малъри е първа. Разполага с двадесет и осем дни, които текат от днес, за да намери своя ключ. Ако успее, идва ред на Зоуи или на мен. Същата история, докато и последната от нас опита късмета си.
— Къде е ковчежето, в което са заключени душите?
Дейна се намръщи, когато Мо се отдалечи от нея и отиде да подуши пръстите на краката на Малъри.
— Не зная. Навярно е у тях. У Пит и Роуина. Ако не знаят къде се намира, ключовете не биха им послужили за нищо.
— Нима искаш да кажеш, че вярваш в това? Ти, непоколебимата реалистка? И ще прекараш следващите седмици в търсене на ключовете от някакво магическо ковчеже, в което са затворени душите на три богини?
— Полубогини. — Малъри побутна Мо с крак, за да го прогони. — Дали вярваме, не е от значение. Сключили сме бизнес сделка.
— Платиха ни по двадесет и пет хиляди на човек — обясни Дейна. — Авансово.
— Двадесет и пет хиляди долара? Шегувате се.
— Парите вече са преведени по банковите ни сметки. Проверихме. — Малъри лекомислено посегна към бисквитите и Мо веднага опря голямата си глава на коляното й. — Не можеш ли да разкараш това куче?
— Не и докато тук има бисквитки. Значи онези двама непознати са дали на всяка от вас по двадесет и пет хиляди долара, за да търсите магическите ключове? Откъде ги имат? Да не би да отглеждат златна кокошка?
— Парите са истински — суховато го увери Малъри.
— А ако не успеете? Какво е наказанието?
— Губим по една година.
— Ще им служите цяла година?
— Ще отнемат година от живота ни.
Зоуи отново погледна часовника си. Наистина бе време да тръгва.
— Коя година?
Тя го изгледа с недоумение.
— Предполагам… че последната, когато остареем.
— А може би тази — каза той и се изправи. — Или следващата. Или една от последните десет години,
