— Мисля, че все още не е направила избора си. — Проследи го с поглед, докато обикаляше стаята. Стори й се по-… мъжествен тук, в нейния дом, отколкото на улицата и в необзаведената приемна в къщата си. — Какво правиш тук?
— Първо, исках да те видя отново.
— Защо?
— Защото си красива. — Беше му приятно и забавно да я гледа и затова пъхна палците си в джобовете и застана с лице към нея. — Може би това ти се струва неоснователна причина, но мисля, че е много просто. Ако нямаше красиви неща, които да съзерцаваме, не би съществувало изкуство.
— Колко време ти беше необходимо, за да стигнеш до този извод?
Усмивката му бе закачлива и одобрителна.
— Не много. Имам бърза мисъл. Вечеряла ли си?
— Не, но имам планове. Какво друго те води насам?
— Нека първо изясним едно. Надявам се, че нямаш планове и за утре вечер. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Не мисля, че идеята е добра.
— Защото си ми сърдита? Или не проявяваш интерес?
— Много си досаден.
Зеленикавите му очи я изгледаха похотливо.
— Не и когато човек ме опознае. Попитай когото искаш.
Имаше чувството, че всъщност не е досаден, а по-скоро забавен и интересен. И опасен. Но колкото и да бе привлекателен, той не бе неин тип.
— Имам твърде много грижи и без да излизам с мъж, който има лош вкус за обзавеждане и си е избрал ужасен домашен любимец.
Докато говореше, хвърли поглед към верандата и не можа да сдържи смеха си, когато видя грозноватата муцуна на Мо, притисната с надежда към стъклото.
— Всъщност, ти не мразиш кучета.
— Разбира се, че не ги мразя. Обичам ги. — Отново извърна глава към косматото същество отвън. — Но това не прилича на куче.
— Заклеха се, че е куче, когато го взех от приюта.
В очите й се изписа жалост.
— Взел си го от приют?
„Аха, пролука в ледената броня“. Флин се приближи към нея и заедно се загледаха в Мо.
— Тогава беше доста по-малък. Отидох да правя репортаж за кучкарника и той дотича при мен, обиколи ме и ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Точно теб чаках. Да вървим у дома. Иначе с мен е свършено“.
— Откъде измисли това име Мо?
— Просто му подхожда. Напомня ми за Мо Хауърд. — Изражението й издаде, че името не й говори нищо, и Флин въздъхна. — Жени, не знаят какво изпускат, като не оценяват скечовете на тримата Студжис.
— О, напротив, знаем. Нарочно го изпускаме. — Малъри осъзна, че стоят твърде близо един до друг, и се отдръпна крачка назад. — Има ли още нещо?
— Започнах да проучвам онези двамата, с които сте се срещнали снощи. Лиъм Пит и Роуина О’Мийра. Поне тези имена използват.
— Защо да не са истински?
— Защото, когато приложих изключителните си способности, не попаднах на никаква информация за тези лица, освен че са новите собственици на „Уориърс Пийк“. Никакви осигурителни номера, паспорти, шофьорски книжки или документи за фирма. Както и нищо за сдружение на име „Триад“. Поне нищо, свързано с тях.
— Не са американци — понечи да възрази тя, но въздъхна. — Добре, нямат паспорти. Може би все още не си се натъкнал на номерата им или са купили къщата под променени имена.
— Може би. Би било интересно да разбера, защото сякаш са паднали от небето.
— А аз бих искала да разбера още нещо за дъщерите-пленници. Колкото повече зная за тях, толкова по-големи са шансовете ми да открия ключа.
— Ще се обадя на баба си и ще поискам подробности за легендата. Утре вечер ще поговорим за това.
Малъри го изгледа замислено, а после отново погледна кучето му. Явно имаше желание да помогне, а тя разполагаше само с четири седмици. В лично отношение нещата щяха да бъдат прости. Щеше да се държи приятелски поне докато реши какво да прави с него.
— Маса за трима ли ще резервираш, или за двама?
— За двама.
— Добре. Можеш да ме вземеш в седем.
— Чудесно.
— И можеш да излезеш оттук.
Посочи към вратата на верандата.
— Няма проблем. — Докато вървеше натам, Флин хвърли поглед назад. — Наистина си красива — каза той и отвори само толкова, колкото да излезе.
Малъри остана загледана в него, докато отвързва кучето и залитва от тежестта му, когато Мо се хвърли да го близне по лицето. Изчака да се отдалечат и избухна в смях.
Пета глава
Малъри лесно намери малката къща на Зоуи. Приличаше на кутийка сред тясна тревна площ, боядисана във весело жълто със снежнобели кантове. От двете страни на пътеката до вратата грееха ярки цветя.
Дори ако не бе запомнила адреса и не бе познала колата до бордюра отпред, би разбрала, че това е домът й, щом зърна момченцето в двора, което хвърляше малка топка високо във въздуха и отново я хващаше.
Изглеждаше загадъчно като майка си, с тъмни коси, дълги мигли и миловидно лице. Слабичкото му тяло бе облечено с изтъркани джинси и тениска с емблема на „Питсбърг Пайрътс“.
Когато я забеляза, то застана с разтворени крака и с лекота улови топката с бейзболната си ръкавица.
Изглеждаше предпазливо и враждебно настроено, като дете, на което дълго е било втълпявано да не разговаря с непознати, въпреки че бе достатъчно голямо и умно, за да се справя само.
— Ти сигурно си Саймън. Аз съм Малъри Прайс, приятелка на майка ти. — Продължи да се усмихва, докато момчето я преценява с поглед, и съжали, че не знае друго за бейзбола, освен че група играчи хвърлят, удрят и се опитват да хванат някаква топка, тичайки из игрището.
— Тя е вътре. Ще я повикам. — Направи го, като изтича до вратата и се провикна: — Мамо! Една жена те търси!
След няколко мига Зоуи отвори остъклената врата, застана на прага и изтри ръцете си в кърпа за съдове. Дори по широки бермуди и в стара риза някак успяваше да изглежда екзотично.
— О, Малъри! — Посегна към едно от копчетата на ризата си. — Не очаквах…
— Ако моментът е неудобен…
— О, не, разбира се. Саймън, това е госпожица Прайс. Една от дамите, с които ще работя известно време.
— Добре. Приятно ми е. Мога ли вече да отида у Скот? Свърших с косенето на тревата.
— Изглежда чудесно. Искаш ли първо да хапнеш нещо?
— Не. — Когато я видя да повдига вежди, детето се усмихна чаровно, показа предните си зъби, един от които липсваше, и добави: — Благодаря.
— Върви тогава. Приятно прекарване.
— Ура!
Понечи да се затича, но внезапно спря, когато Зоуи изрече името му с тон, който според Малъри всяка
