— Джеймс, зная, че накарах Памела да се почувства засегната. — „Още една изтъркана фраза и ще вдигна скандал“. — Нормално е като новодошла да прави опити да се наложи, а аз да браня територията си. Съжалявам, че избухнах. Разливането на кафето стана случайно. Знаеш, че никога не бих…
— Стига, стига. — Той повдигна ръка. — Сигурен съм, че е така. Не искам да се безпокоиш заради тази случка. Вече е минало. Но това, което се опитвам да кажа, Малъри, е, че Памела иска да поеме по-активна роля в бизнеса, да вложи енергията си.
Стомахът й се сви на топка от отчаяние.
— Джеймс, тя размести всичко в главната зала и пренесе неща от предния салон. Поръча някакъв плат… златисто ламе, представи си… и го уви около статуя на гола жена като сари. Не само не се връзва с интериора, а просто е кичозно. Тя не разбира нито от изкуство, нито от пространство. Тя…
— Да, да. — Тонът му бе все така спокоен, а ведрото му изражение не се промени нито за миг. — Но ще се научи. Вярвам, че ще й бъде приятно. Оценявам интереса й към бизнеса ми и ентусиазма й, както винаги съм ценил твоя, Малъри. Но наистина мисля, че тук си постигнала върха. Време е да разшириш хоризонта си. Да поемеш някои рискове.
Гърлото й пресъхна и гласът й прозвуча дрезгаво, когато успя да проговори.
— Обичам галерията, Джеймс.
— Зная. Винаги си добре дошла. Мисля, че е време да ти дам тласък да излетиш от гнездото. Естествено, искам да бъдеш спокойна, докато решиш с какво желаеш да се захванеш по-нататък. — Извади чек от вътрешния си джоб. — Едномесечно обезщетение би трябвало да покрие разходите ти.
„Какво ще правя? Къде ще отида?“ Въпросите трескаво се въртяха в съзнанието й като ужасени птици в клетка.
— Това е единственото място, където съм работила.
— Именно. — Джеймс сложи чека на бюрото. — Надявам се, че знаеш колко съм привързан към теб. Можеш да се обърнеш към мен винаги, когато се нуждаеш от съвет. Въпреки че е най-добре това да си остане между нас. В момента Памела ти е доста сърдита.
Закачливо я щипна по бузата, погали косите й и излезе.
Беше безкрайно търпелив, тактичен, но и слаб. Неприятно й бе да осъзнае това след толкова години, както и че е егоист. Само от слабост и егоизъм един бизнесмен би уволнил продуктивен, талантлив и лоялен служител заради капризите на съпругата си.
Знаеше, че няма смисъл да плаче, но проля няколко сълзи, докато стоеше в малкия офис, който сама бе обзавела, и прибираше личните си вещи. Целият й професионален живот се побираше в един-единствен кашон.
„Много разумно, практично, но и жалко“, реши тя.
Вече всичко щеше да бъде различно, а не бе готова. Нямаше нито план, нито посока, нито списък за това, което предстои. На следващата сутрин нямаше да стане рано и след лека, здравословна закуска да облече тоалет за работа, подготвен от вечерта.
Очакваше я ден след ден безцелно лутане, сякаш се намира на ръба на бездънен каньон. Съвършено подреденият й живот бе разбит и парчетата от него бяха полетели надолу в пропастта.
Изпитваше ужас, но реши гордо да се изправи срещу страха. Затова оправи грима си, вдигна глава и с уверена походка излезе от офиса с кашона в ръце и се отправи към стълбите. Дори успя да се усмихне на Тод Грайст, който дотича до нея на долния етаж.
Беше нисък и набит, облечен с обичайните си черни панталони и риза. На лявото му ухо блестяха две златни обици. Косите му бяха дълги до раменете и руси на кичури, за което Малъри винаги му бе завиждала. Ангелското лице, което обграждаха, привличаше дамите на средна възраст, както песента на русалките привлича моряците.
Бе започнал работа в галерията година след нея и оттогава бе неин приятел и довереник, с когото споделяше проблемите си.
— Не си тръгвай. Ще убием онази кукла. Малко арсеник в капучиното й тази сутрин и тя е минало. — Посегна към кашона в ръцете й. — Мал, любов моя, не ме изоставяй.
— Уволнена съм. Месечно обезщетение, погалване по главата и куп любезности. — С мъка възпря сълзите, които замъгляваха погледа й, докато вървеше през красивото, просторно фоайе по лъскавия дъбов паркет, облян от светлина. — Господи, какво ще правя утре, щом няма да идвам тук?
— Хей, стига, скъпа. Дай ми това. — Взе кашона и леко я побутна с него. — Ще похленчим навън.
— Аз няма да хленча.
Малъри прехапа устни, за да престанат да треперят.
— Тогава аз — обеща той и продължи да я побутва към вратата. Остави кашона на една от металните маси под сенника на площадката и я прегърна. — Не мога да понеса това! Нищо тук няма да бъде същото без теб. С кого ще разменям клюки, пред кого ще изливам душата си, когато някой негодник ме ядоса? С мен е свършено.
Това я накара да се засмее.
— Ще си останеш най-добрият ми приятел, нали?
— Разбира се. Нали няма да направиш нещо щуро, като да напуснеш това градче? — Отдръпна се назад, за да огледа лицето й. — Или да се сдружиш с лоша компания и да започнеш работа като продавачка на сувенири?
Малъри почувства тежест в стомаха. Това бяха двата разумни избора, които би могла да направи, ако искаше да оцелее. Но той я гледаше така, сякаш всеки момент ще заплаче, и махна с ръка, за да го успокои.
— За нищо на света. Не зная какво точно ще правя. Но има нещо… — Спомни си за странната вечер и ключа. — Друг път ще ти разкажа. Известно време ще бъда заета с него, а после… Не зная, Тод. Всичко се обърка. — Може би все пак щеше да похленчи. — Не бях предвидила това, така че сега нямам представа какво ме очаква. Уволнението не беше част от великия план за живота на Малъри Прайс.
— Просто малка трудност по пътя ти — увери я той. — Разсъдъкът на Джеймс е замъглен от секса. Скоро ще се опомни. Би могла да го съблазниш — въодушевено добави Тод. — Или аз да преспя с него.
— Отговорът ми и за двете предложения е еднакъв: „Изключено“.
— Напълно си права. Какво ще кажеш да намина тази вечер и да ти донеса нещо китайско и бутилка вино?
— Ти си истински приятел.
— Ще съставим план за кончината на омразната Памела и ще обсъдим твоето бъдеще. Да те изпратя ли до дома, сладурче?
— Благодаря, но няма нужда. Дай ми време да проясня мислите си. Кажи „чао“ на всички от мен… просто не мога да ги погледна сега.
— Не се тревожи.
Докато вървеше към къщи, се опита да не се тревожи и да разсее паниката, но тя все повече я обземаше, с всяка крачка, която я отдалечаваше от спокойната рутина и я приближаваше към онази огромна бездна.
Беше млада, образована и трудолюбива. Целият живот се простираше пред нея като голямо празно платно. Трябваше само да подбере бои и да се залови за работа.
Но точно сега чувстваше нужда да мисли за нещо друго. Каквото и да е. Имаше месец на разположение да реши. И интересна задача, която да изпълни през това време. Не всеки ден й възлагаха да открие мистериозен ключ и да участва в спасяването на нечия душа.
Щеше да се включи в играта, докато намери цел за живота си по-нататък. Бе дала дума и най-добре бе да се опита да удържи на нея. По някакъв начин. Веднага щом се прибере, щеше да удави мъката си в „Бен енд Джерис“.
Когато стигна до един ъгъл, хвърли премрежен поглед назад към галерията с неизмерима тъга. Кого би могла да заблуди? Бе смятала тази сграда за свой дом.
С дълга въздишка пристъпи напред. Но след миг се озова по гръб на земята.
Това, което я бе повалило, блъсна кашона от ръцете й и се надвеси над нея. Чу ръмжене и нещо подобно на тих вой. Лъхна я топъл дъх и сякаш малка планина я притисна към тротоара. Когато вдигна поглед, зърна лице, обрасло с черни косми.
