— Разбирам. Не искам кафе, благодаря. Вече изпих две и кипя от енергия.
— След първите две аз едва успявам да съставям смислени изречения. Закуска?
— Не, но ти довърши своята. Исках да те хвана, преди да тръгнеш за работа. Да те осведомя докъде стигнах.
— Заповядай, седни.
Дейна посочи към втория стол в стаята и седна да се донахрани.
— Днес отново ще се кача до „Уориърс Пийк“. С Флин.
Дейна нацупи устни.
— Знаех, че ще си уреди посещение там. Както и че ще започне да те сваля.
— Има ли проблем за теб в някое от двете неща?
— Не. По-хитър е, отколкото изглежда. Благодарение на това кара хората да изливат душите си пред него. Ако не беше успял да те придума, щях да го дразня, докато се откаже. Що се отнася до свалянето, предполагах, че ще си падне или по теб, или по Зоуи. Има слабост към жените, а и те го харесват.
Малъри си спомни как се бе приближил към нея в кухнята й и я бе накарал да се почувства, сякаш се разтапя.
— Определено помежду ни има химия, но все още не съм решила дали го харесвам или не.
Дейна захапа питката.
— Нямам нищо против, но ще те разиграва. Това е едно от нещата, в които е добър. Като опитно коли.
— Моля?
— Знаеш ли как овчарските кучета водят стадата? — Завъртя свободната си ръка наляво-надясно, за да й покаже образно. — Примамват овцете ту в една, ту в друга посока, докато накрая всички се озоват там, където трябва. Такъв е Флин. Ти си мислиш: „Искам да вървя насам“. А той си мисли: „Не, по-добре натам“. Накрая става така, както той желае, без да усетиш, че е успял да ти наложи волята си. — Облиза крем- сиренето от пръста си. — Най-ужасното е, че почти винаги накрая сама се убеждаваш, че е бил прав, но не ти го натяква, и така оцелява.
„Вечерях с него, нали? — каза си Малъри. — Целуна ме, два пъти“. Три, ако трябваше да бъде точна. И не само я бе убедил да дойде с нея в „Уориърс Пийк“, а щяха да отидат с неговата кола.
— Не обичам да ме манипулират.
Изражението на Дейна издаде съчувствие и насмешка.
— Добре, ще видим как ще се развият нещата. — Стана и събра съдовете от масата. — Какво се надяваш да постигнеш, като отидеш при Роуина и Пит?
— Не очаквам да узная много от тях. Искам да видя отново картината.
Малъри влезе след Дейна в кухнята. Не се изненада да види книги и там, върху рафтовете в отворения килер, където почти всяка домакиня би подредила продукти.
— Сигурна съм, че в нея има нещо важно — продължи тя, докато домакинята миеше съдовете. — Посланието и онзи, от когото е отправено.
Преразказа й продължението на историята, както го бе чула от Флин по време на вечерята.
— Значи те са възприели ролите на учителката и закрилника.
— Такава е теорията — потвърди Малъри. — Любопитна съм как ще реагират, когато я споделя с тях. Освен това Флин би могъл да отвлече вниманието им, за да имам време да разгледам картината и да направя няколко снимки. Възможно е да открия други картини с подобна тематика. Би било от полза.
— Тази сутрин ще потърся нещо за връзките между изкуството и митологията. — Дейна погледна часовника си. Трябва да тръгвам. Не е зле трите да се срещнем възможно най-скоро.
— Да видим до какво ще се добера днес.
Излязоха заедно и Малъри спря на тротоара.
— Дейна, мислиш ли, че всичко това е пълна лудост?
— Разбира се. Обади ми се, когато се върнеш от „Пийк“.
Атмосферата по пътя бе по-приятна в слънчевото утро. Докато се возеше, Малъри можеше да се наслаждава на гледките и те я накараха да се запита какво ли е да живееш на върха на хълм, от който небето изглежда на ръка разстояние и като на картина се вижда целият свят наоколо.
„Подходяща панорама за двама богове — помисли си я, — великолепна и драматична“.
Безспорно Роуина и Пит бяха избрали мястото не само заради уединението, а и заради неговото величие.
След още няколко седмици, когато полегатите склонове почувстват полъха на есента, цветовете щяха да пленяват окото и да карат човек да затаи дъх.
Сутрин щеше да се спуска мъгла и всички долини и пропасти между хълмовете да потъват в нея като в океан от проблясващи капчици, докато слънцето ги разсее.
А къщата щеше да се извисява над всичко това и черният й силует да се откроява върху синевата. Пазител на долината. Или безмълвен наблюдател. Какво ли бе виждала тази къща година след година през десетилетията?
Какви ли тайни знаеше?
Въпросът я накара да потръпне от внезапно обзел я ужас.
— Студено ли ти е?
Тя поклати глава и отвори прозореца от своята страна. Изведнъж в колата й се стори задушно.
— Не. Просто ми хрумват страховити мисли.
— Ако не си готова за това…
— Искам да отида. Не се боя от двама богати ексцентрици. Всъщност, харесаха ми. А и трябва на всяка цена да видя картината още веднъж. Не излиза от мислите ми. В каквато и посока да поемат, винаги се връщат към нея. — Хвърли поглед към буйните тъмни гори. — Би ли искал да живееш тук?
— Не.
Заинтригувана, Малъри извърна глава към него.
— Много категоричен отговор.
— Аз съм социално животно. Обичам да бъда сред хора. Може би на Мо ще му хареса.
Флин надникна в огледалото за обратно виждане и видя кучето да провира нос през тесния процеп на прозореца. Клепналите му уши трептяха от вятъра.
— Не мога да повярвам, че си го взел.
— Обича да се вози в колата.
Малъри се обърна и забеляза блаженото изражение на Мо.
— Очевидно. Хрумвало ли ти е да подрежеш козината над очите му?
— Не говори за подрязване. — Той се намръщи, докато изричаше думата. — Все още не сме уредили въпроса с кастрирането.
Забави, докато караха покрай оградата на имението, и спря да огледа каменните воини от двете страни на поритала.
— Не изглеждат приятелски настроени. Няколко пъти съм спал тук на палатка с приятели от гимназията. Тогава къщата беше необитаема и прескачахме оградата.
— Влизали ли сте вътре?
— Няколко бири не можеха да ни вдъхнат достатъчно кураж за това, но се надпреварвахме да фантазираме. Веднъж Джордън твърдеше, че видял някаква жена да върви по парапета. Кълнеше се, че не си измисля. По-късно написа книга за това, така че може би наистина е видял нещо. Джордън Хоук — добави Флин. — Сигурно си чувала за него.
— Джордън Хоук е писал за „Уориърс Пийк“?
— Нарече я…
— „Фантом в замъка“. Чела съм тази книга. — Докато надничаше между решетките на портала, по гърба й пробягна тръпка на въодушевление. — Разбира се. Описанията бяха интересни, но той е страхотен писател. — Подозрително изгледа Флин. — Джордън Хоук е твой приятел?
— От детство. Отрасна тук, във Вали. Мисля, че бяхме на шестнадесет, аз, Джордън и Брад. Пийвахме бира в гората, изпохапани от комари колкото врабчета, и си разказвахме преувеличени истории за
