познанията си?
— Такова е намерението ми. Бихте могли да ми помогнете.
— Не ни е дадена свобода да помагаме по този начин, но ще ви кажа едно. Били са не само закрилници, а и най-близки приятели на онези, за които са се грижили, и затова отговорността им е още по-голяма.
— Това е само легенда.
Ярките му сини очи се премрежиха, когато се отпусна креслото си.
— Разбира се, щом тези неща са отвъд границите на вашето съзнание и вашия свят. Все пак, уверявам ви, че ключовете съществуват.
— Къде се намира ковчежето с душите? — попита Флин.
— На сигурно място.
— Мога ли да видя отново картината? — обърна се Малъри към Роуина. — Бих искала и Флин да я види.
— Разбира се.
Тя стана и ги поведе към стаята, централно място в която заемаше портретът „Дъщерите в стъклен плен“. Малъри усети как Флин затаи дъх, докато се приближаваха заедно към картината.
— Още по-великолепна е, отколкото си я спомням. Можете ли да ми кажете кой я е нарисувал?
— Някой — тихо отвърна Роуина, — който знае какво е любов и мъка.
— Някой, който познава Малъри. Както и сестра ми, и Зоуи Маккорт.
Роуина въздъхна.
— Вие сте циник, Флин, при това твърде подозрителен. Но щом сте приели ролята на закрилник, може да ви бъде простено. Не искаме да навредим на Малъри, Дейна и Зоуи. Тъкмо обратното.
Нещо в тона й го накара да изпита желание да й повярва.
— Това, че виждам лицето на сестра си на картината, ме изпълва с тревога.
— Ще направим всичко възможно, за да не бъде изложена на риск. Разбирам предаността и любовта ви. Достойни са за възхищение и уважение. Няма никаква опасност за нея от мен или Пит. Мога да се закълна.
Флин извърна глава, доловил нещо, което не бе изречено.
— Но все пак някой я застрашава?
— Животът е хазарт — бяха единствените думи на Роуина. — Чаят ви ще изстине.
Обърна се към вратата точно когато Пит застана на прага.
— Навън има голямо куче, което изглежда много нещастно.
Флин прие троснатия отговор на жената спокойно, но тази реплика го накара да потръпне.
— Мое е.
— Имате куче?
Тонът на Роуина внезапно се промени и стана почти детински. Сякаш цялата засия и след миг сграбчи ръката му.
— Той го нарича куче — промълви Малъри под носа си.
Флин просто я изгледа със съжаление, преди да се обърне към Роуина.
— Обичате ли кучета?
— Да, много. Мога ли да го видя?
— Разбира се.
— Докато запознаваш Роуина и Пит с Мо на техен риск, аз ще се поосвежа. — Малъри нехайно посочи към тоалетната. — Спомням си къде е.
— Добре. — За първи път, откакто се бяха запознали, домакинята изглеждаше разсеяна. Вече бе хванала Флин под ръка и вървяха по коридора. — Каква порода е?
— Неустановена.
Малъри влезе в тоалетната и преброи до десет. Бавно. С разтуптяно сърце открехна вратата и се огледа в двете посоки. Втурна се към стаята с портрета и в движение извади малкия си дигитален фотоапарат.
Направи шест снимки на цялата картина и още няколко на отделни участъци. Виновно хвърли поглед към вратата, прибра апарата и измъкна найлонов плик и малък нож.
Ушите й бучаха, докато внимателно остъргваше люспици боя в плика.
Всичко това трая по-малко от три минути, но по дланите й изби пот, а когато свърши, едва стоеше на краката си. Щом възвърна спокойствието си, излезе от стаята и тръгна по коридора с нехайна походка. Бе поразена от това, което видя навън. Царствената Роуина седеше на земята и огромното куче се търкаше в скута й.
Тя се кикотеше като момиче.
— О, страхотен е! Толкова е сладък. Добро момче. — Приближи лицето си към Мо и зарови нос в козината му. Опашката му удари по земята като чук. — Какъв хубавец! — Роуина вдигна поглед към Флин и развълнувано попита: — Той ли ви намери, или вие него?
— Беше взаимна любов от пръв поглед. — Явно двамата любители на кучета вече бяха намерили общ език. Флин пъхна ръце в джобовете си и огледа обширните тревни площи и гори. — В такова голямо имение има предостатъчно място за тичане. Бихте могли да имате кучета колкото поискате.
— Да, разбира се.
Роуина отново наведе глава и почеса Мо по корема.
— Често се местим.
Пит погали косите й.
— Колко дълго възнамерявате да останете тук?
— Когато изтекат трите месеца, ще продължим напред.
— Къде ще отидете?
— Зависи. Агра.
— Да, да. — Роуина отново почеса Мо и се изправи с тъжна въздишка. — Късметлия сте, че този добряк е ваш приятел. Предполагам, че сте привързан към него.
— Разбира се.
— Очевидно е. Може да сте подозрителен и циничен, но куче като него разпознава хората с добри сърца.
— Да — съгласи се Флин. — Мисля, че наистина е така.
— Надявам се да го доведете, ако дойдете отново. Може да потича. Довиждане, Мо.
Мо седна на задните си части и повдигна тежката си лапа с непривично достойнство.
— Я виж ти. Това е нещо ново. — Флин примигна, когато Мо позволи на Роуина да стисне лапата му. — Хей, Мал! Видя ли…
Щом чу името й, Мо завъртя глава и се понесе в спринт към нея. Тя затаи дъх и се подготви да бъде връхлетяна.
Роуина извика една-единствена неразгадаема дума със спокоен, но властен тон. Мо се спря на сантиметри от краката на Малъри, седна и отново подаде лапа.
— Добре. — Малъри въздъхна с облекчение. — Така е по-добре. — Наведе се и хвана лапата на кучето. — Ето, че можеш да бъдеш и мил, Мо.
— Как успявате? — полюбопитства Флин.
— Имам подход към животните.
— Нека позная. На какъв език беше това? Галски?
— Мм.
— Странно как Мо разбра команда на галски, а обикновено не обръща внимание, когато му се говори на чист английски.
— Думите не са достатъчни за едно куче. — Роуина подаде ръка на Флин. — Надявам се и тримата да дойдете отново. Обичаме компания.
— Благодаря, че ни отделихте време.
Малъри тръгна към колата и Мо игриво заподскача до нея. Щом седна, тя остави чантата си на пода, сякаш за да се освободи от чувството за вина.
Роуина се засмя, но в гласа й се долови тъжна нотка. Помаха на Мо, който подаде нос през прозореца и се облегна на рамото на Пит, когато Флин потегли.
