Ключът на светлината

Седма глава

Усещам слънцето, топлината и нещо, което тече като тих водопад, спускащ се от златна река. Струите ме обливат, сякаш при кръщение. Долавям ухание на рози, лилии някакво непознато цвете със силен сладостен аромат. Чувам водата, която игриво се спуска и надига и отново влива в себе си.

Всичко това нахлува в мен, както и аз в него, но не виждам нищо друго, освен непроницаема бяла мъгла. Като завеса, която не мога да отместя. Защо ли не изпитвам страх?

Към мен се носи вълна от смях. Весел момичешки смях. Полъх на младост ме кара да се усмихвам и смехът напира в гърлото ми. Искам да открия източника му и да се слея с него.

Зазвучават гласове, момичешки и весели, като птиче чуруликане.

Звуците се появяват и изчезват, усилват се и затихват. Към тях ли се нося, или се отдалечавам?

Завесата постепенно изтънява. Става съвсем ефирна, като дъжд от копринени нишки, които проблясват на слънцето. Отвъд нея виждам цветове, толкова ярки и наситени, че разкъсват ефирната мъгла и заслепяват очите ми. Лъчите пробягват по лъскави сребърни плочки и изпращат отблясъци към гъсти корони от зелени листа и ярки озови цветове, които не хвърлят сянка. Цветя танцуват шадравани и спираловидни лехи.

Три жени, по-скоро момичета, седят край фонтан, от който звучи игрива мелодия. Те са изворът на смеха, който чувам. В скута на едната има малка арфа, а на втората — перо, но се смеят на кученцето в ръцете на третата.

Толкова са прелестни. От тях струи покоряваща невинност и изглеждат така съвършени, както градината, в която прекарват слънчевия следобед. В този миг съзирам меча на хълбока на третата девойка.

Може би невинни, но и силни. Усещам сила, която сега заискрява във въздуха.

И все още не изпитвам страх.

Наричат кученцето Дайърмейт и го оставят да потича край фонтана. Радостният му лай напомня звън на камбанки. Виждам как една от девойките обгръща талията на друга, а третата отпуска глави на рамото на втората. Превръщат се в неразделна триада. Едно цяло от три части, които се радват на новото си кученце и се смеят, докато гледат как то весело се търкаля сред цветята.

Чувам ги да изричат имена, които са ми познати от някъде, както и лицата им. В далечината, в сянката на дърво с клони, натежали от сочни плодове, виждам двойка в страстна прегръдка.

Той е висок и тъмнокос и излъчва сила, която би могла да стане страховита, ако някой разпали у него гняв.

Тя е красива и много стройна, но притежава и нещо повече от красота.

Двамата са отчаяно влюбени. Усещам неудържимото желание, което гори в мен като пулсираща рана.

Нима любовта причинява толкова болка?

Тя кара момичетата да въздишат. „Някой ден“, казват си те с надежда. Някой ден и те ще обичат така страстно и романтично, със страх и радост, слети в едно с любимия. Ще познаят вкуса на устните му и трепета от докосването му.

Някой ден.

Ние стоим прегърнати, обзети от завист и потънали в блянове. Изведнъж небето притъмнява. Цветовете избледняват. Усещам вятър. Надига се вихрушка от студ и тътенът й отеква в ушите ми. От клоните се откъсват цветове и венчелистчетата им политат като розови куршуми.

Сега изпитвам страх. Обзема ме ужас още преди да зърна коварния черен силует на змия, пълзяща по сребърните плочки, и сянката, която се прокрадва сред дърветата и високо повдига стъклено ковчеже с черните си ръце.

Отекват думи. Притискам ръце към ушите си, за да ги заглуша, но звучат в съзнанието ми.

„Запомнете тоз съдбовен час, в който силата си ще развия аз. Смъртните души от този ден нека спят дълбоко стъклен плен. Три хиляди години ще отминат и три жени в света ще се родят. Три смъртни три урока ще научат и тяхната съдба ще предрешат. Отворят ли в срок златните ключалки, душите ще освободят. Миг повече, и те ще изгорят. Трите златни ключа изковавам и в ръцете на съдбата ги предавам“.

Вятърът утихва и въздухът застива. Там, на сребърните плочки, лежат трите девойки със затворени очи. Държат се за ръце. Трите части на едно цяло. А до тях е стъкленото ковчеже с прозрачни стени, обковани с олово по ръбовете, и три златни ключалки отпред. Вътре танцуват топли сини сияния, които се удрят в стените, безпомощни като пеперуди, затворени стъкленица. Ключовете са разхвърляни наоколо. Виждам ги и избухвам в плач.

Малъри все още трепереше, когато отвори вратата на Зоуи.

— Дойдох веднага щом можах. Трябваше да изпратя Саймън на училище. По телефона ми се стори разтревожена. Какво…

— Дейна все още не е дошла. Предпочитам да го споделя наведнъж и с двете ви. Приготвих кафе.

— Чудесно. — Зоуи сложи ръка на рамото й и я побутна към едно кресло. — Аз ще го донеса. Все още изглеждаш задъхана. Насам ли е кухнята?

— Да.

С въздишка на благодарност, Малъри се отпусна и разри страните си.

— Как мина срещата ти с Флин онази вечер?

— Какво? О, прекарах приятно. — Отпусна ръце и се загледа в тях, сякаш са чужди. — Без кучето ми се стори почти нормален. Това сигурно е Дейна.

— Аз ще отворя. Не ставай.

Зоуи забърза от кухнята към входната врата, преди Малъри да се изправи.

— Добре. Къде е пожарът? — попита Дейна и смръщи ноздри, доловила познат аромат във въздуха. — Кафе. Не ме карай да моля за чаша-две.

— Ще го донеса. Постой при Малъри — тихо добави Зоуи.

Дейна се отпусна на един стол, нацупи устни и втренчи поглед в домакинята.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

— Хей, не очаквай да те разцелувам, след като ме измъкна от леглото и едва успях да изпия едно кафе. Освен това с облекчение забелязвам, че когато станеш от сън, външността ти не е толкова съвършена. Какво има?

Малъри вдигна очи, когато Зоуи донесе поднос с три големи чаши кафе.

— Сънувах нещо.

— Аз също. Мисля, че беше свързано със Спайк от „Бъфи, вампирът-убиец“ и огромен шоколад, но ти се обади и прекъсна съня ми.

— Дейна. — Зоуи поклати глава и седна на облегалката на креслото на Малъри. — Кошмар ли беше?

— Не, поне… не. Веднага щом се събудих, напечатах всичко. — Стана и взе от масата няколко листа. — Никога досега не съм запомняла сън с такива подробности. Описах го, защото се боях, че ще забравя някои от тях. Но едва ли. По-лесно ще бъде, ако двете просто прочетете записките.

Подаде им напечатаните страници, взе своята чаша и застана до остъклените врати за верандата.

„Ще бъде още един прекрасен ден“, каза си тя. Започваше поредният слънчев летен ден с ясно небе и топъл бриз, в който хората щяха да ходят по улиците на града и да се наслаждават на хубавото време, докато изпълняват нормалните си ежедневни задължения в нормалния свят.

А Малъри никога нямаше да забрави свистенето на вятъра от съня си и внезапния вледеняващ студ.

— Господи! Разбирам какво те е разтърсило толкова, ясно е от какво е породено. Флин ми разказа за посещението ви в къщата вчера. Видяла си отново картината и я просто се е запечатала в подсъзнанието ти.

— Страховито е. — Зоуи стана, приближи се към Малъри и разтри раменете й. — Нищо чудно, че си толкова разстроена. Радвам се, че ни се обади.