— Не беше просто сън. Аз бях там. — Малъри задържа чашата си с две ръце, за да ги стопли, и се обърна. — Влязох в онази картина.
— Добре, скъпа, успокой се. — Дейна вдигна ръка. — Твърде много се вживяваш, това е. Понякога ярките сънища наистина са обсебващи.
— Не очаквам да ми повярвате, но ще изрека на глас това, което не излиза от главата ми, откакто се събудих.
Спомняше си, че когато се бе събудила, потръпваше от студ, а в ушите й отекваше свистенето на ужасяващата вихрушка.
— Бях там. Усещах мириса на цветя и топлината, а после студа и вятъра. Чух писъците им. — Затвори очи и у нея се надигна паника. — Долових заплахата, витаеща във въздуха. Думите продължиха да звучат в съзнанието ми след като се събудих. Бяха на галски, но ги разбирах. Нима е възможно?
— Просто си решила, че…
— Не! — Енергично поклати глава и погледна Зоуи. — Знаех. Когато се разрази буря и всичко полудя, чух трите момичета да викат на баща си: „Чи атаир син“. „Татко, помогни ни“. Тази сутрин проверих значението, но го знаех. Откъде? — Дълбоко си пое дъх. — Имената им са Венора, Ниниан и Кайна. Как е възможно да ги зная?
Върна се до креслото и отново седна. Най-сетне бе споделила това, което я терзаеше, и изпита облекчение. Пулът й се успокои, както и гласът й.
— Толкова се страхуваха. В един миг бяха просто млади момичета, които си играят с кученце в съвършен и спокоен свят, а в следващия човешкото в тях бе изтръгнато, страдаха, а не можех да сторя нищо, за да им помогна.
— Не зная какво да мисля за това — каза Дейна след миг. — Опитвам се да разсъждавам логично. Картината те привлече силно още от първия миг. Знаем, че легендата е келтска. Изглеждаме като трите девойки, което ни кара да се идентифицираме с тях.
— Откъде знаех галски? Откъде знаех имената им?
Дейна се намръщи над кафето си.
— Ще ви кажа още нещо, което зная. Силата, която е заключила душите им, е огромна и ненаситна. Тя не иска да успеем.
— Ковчежето и ключовете — прекъсна я Зоуи. — Видяла си ги. Знаеш как изглеждат.
— Ковчежето е просто и много красиво. Стъклено, с оловен обков, висок извит капак и три ключалки отпред. Ключовете са същите като на логото на поканите и герба на знамето. Малки са, не по-дълги от шест-седем сантиметра.
— Все още има много неясноти — отбеляза Дейна. — Щом ключовете са били там, защо са ги скрили? Защо просто не са ги дали на когото трябва и край на играта?
— Не зная. — Малъри потърка слепоочията си. — Трябва да има причина.
— Каза, че знаеш и имената, с които те са наричали двамата влюбени в сянката на дървото — напомни й Дейна.
— Роуина и Пит. — Малъри отпусна ръце. — Роуина и Пит — повтори тя. — И те не успяха да предотвратят това, което се случи. Стана светкавично. — Въздъхна дълбоко. — Ето кое е най-странното: аз вярвам във всичко това. Зная колко налудничаво звучи, но искрено вярвам. То се случи. Преминах отвъд Завесата на сънищата и сцената се разигра пред очите ми. Трябва да открия ключа. На всяка цена трябва да го открия.
След сутрешното съвещание, на което бе хапнал понички и се бе наложило да дава обяснения на разгневена репортерка защо статията й за есенната мода е била съкратена наполовина, Флин се оттегли в офиса си.
Тъй като екипът му се състоеше от по-малко от тридесет души, сред които и напориста шестнадесетгодишна авторка на тийнейджърска рубрика, гневът на един от тях бе голям проблем.
Прегледа съобщенията си, прочете материал за нощния живот във Вали, одобри две снимки за следващия брой и провери какви са приходите от реклами. Чуваше звън на телефони и дори през затворената врата до слуха му достигаше тракане на клавиатури. Радиото над шкафа пращеше и бръмчеше, а звукът на телевизора, едва сместен между книгите върху една лавица, бе изключен.
Прозорецът му бе отворен и от вън нахлуваше шум на автомобили и ритъм от твърде усилена стереоуредба. В съседното помещение често се затръшваха врати. Рода, която съставяше колоната за светски клюки и мода, все още изливаше гнева си.
Без да наднича през стъклената преграда, си представяше как хвърля стрели по негов адрес. Тя, както и повече от половината персонал, работеше в редакцията откакто той бе дете и мнозина все още смятаха „Диспеч“ за вестник на майка му или дори на дядо му.
Понякога това го изпълваше с негодувание, друг път с отчаяние, а имаше и моменти, в които просто го караше се усмихва.
Не можеше да реши как да реагира този път. Единственото, което Рода го бе накарала да изпита, бе неувереност.
Най-добре бе да не мисли за нея, а да доизглади старта си за заседанието на общинския съвет, на което бе присъствал предишната вечер. Предложение за подмяна на светофарите до централния пазар и дебати за бюджета и нуждата от ремонт на тротоарите на главната улица. Идеята за инсталиране на таксови апарати на паркингите с цел да бъдат събрани средства за този ремонт бе родила разгорещен спор.
Флин направи всичко възможно да придаде на материала пикантен привкус, без да нарушава журналистическата етика и обективност.
„Диспеч“ не бе „Дейли Планет“, но и той не бе Пери Уайт. Никой не желаеше да се държи с него като с началник. Дори без честите избухвания на Рода не бе сигурен дали някой от екипа, дори самият той, вярва, че вестникът е под негово ръководство.
Сянката на майка му, Елизабет Флин-Хенеси-Стийл, бе твърде дълга. Дори името й хвърляше сянка.
Разбира се, че я обичаше. През повечето време дори я харесваше. В тийнейджърските му години бяха имали чести спречквания, но винаги я бе уважавал. Не можеше да не изпитва уважение към една жена, която с еднаква увереност управляваше и живота, и бизнеса си.
Не можеше да не й се възхищава за достойнството, с което се бе оттеглила от този бизнес, макар и да го бе стоварила върху плещите на сина си, който бе поел бремето с неохота.
Беше се отървала от всичко, включително и от нахални репортери като Рода, за което Флин й завиждаше.
Рода нервничеше и губеше времето си, вместо да работи. Нарочно го дразнеше. „Не си струва да се ядосваш — каза си той. — Денят не е подходящ да й показваш кой командва“.
Но скоро щеше да настъпи подходящ момент. Бе съсредоточен върху оформянето на статията си в колони, когато влезе Дейна.
— Дори не си направи труда да почукаш или поне дискретно да надникнеш през вратата, преди да нахълташ.
— Не съм нахълтала. Трябва да поговоря с теб, Флин. — Тя се настани на един стол и огледа офиса. — Къде с Мо?
— Днес е наказан в задния двор.
— Аха.
— Не е зле да отидеш при него за малко следобед. Бихте могли да стъкмите нещо за вечеря, докато се прибера.
— Разбира се.
— Слушай, денят ми започна ужасно. Имам главоболие, а трябва да довърша оформлението на тази статия.
Дейна нацупи устни и го изгледа изпитателно.
— Рода пак е вдигнала скандал?
— Не я гледай — сопна й се Флин, преди да извърне глава към преградата. — Ще стане още по- злобна.
— Флин, защо просто не я уволниш? Прекалено дълго търпиш изблиците й.
