— Работи за „Диспеч“ от осемнадесетгодишна. Това е доста време. Благодаря, че се отби да ми даваш съвети как да се справям с персонала си, но съм зает.
Дейна спокойно изпъна дългите си крака.
— Този път здравата те е вбесила, а?
— По дяволите.
Шумно въздъхна и издърпа чекмеджето на бюрото си, което държеше опаковка аналгин.
— Справяш се добре тук, Флин.
— Да, да — промърмори той и извади от друго чекмедже бутилка вода.
— Стига, говоря сериозно. Добър си в работата си колкото Лиз. В някои отношения дори по-добър, защото приемаш препоръки. Освен това пишеш по-добре от всеки в екипа си.
Прикова поглед в нея, докато преглъщаше таблетката.
— На какво дължа тези комплименти?
— Изглеждаш съсипан. — Мразеше да го вижда истински нещастен. Сърдит, объркан, разгневен — да, но не и с израз на отчаяние в очите. — Плезънт Вали не може без „Диспеч“, а „Диспеч“ не може без теб. Но може без Рода и тя го знае. Обзалагам се, че това я кара да беснее.
— Така ли мислиш? — Думите й му донесоха утеха. — Имам предвид причината за държането й.
— Убедена съм. По-добре ли се чувстваш?
— Да. — Флин затвори бутилката и я прибра. — Благодаря.
— Второто ми добро дело за днес. Прекарах един час Малъри и още двадесет минути в умуване дали да ти обадя, или да си остане между нас, момичетата.
— Ако сте си говорили за прически, месечен цикъл или голямата разпродажба в търговския център, по- добре да остане между вас.
— Престани с мъжкарското си пренебрежение или нищо няма да… каква разпродажба?
— Прочети обявата в утрешния брой на „Диспеч“. Какво става с Малъри?
— Добър въпрос. Сънувала е нещо, но не вярва, че е било сън.
Дейна му преразказа разговора им, преди да извади от чантата си своето копие от записките на Малъри.
— Тревожа се за нея, Флин, а започвам да се тревожа и за себе си, защото почти успя да ме убеди, че е права.
— Замълчи за минута. — Прочете написаното два пъти, а след това се облегна назад и се загледа в тавана. — Представи си, че наистина е права.
Гласът й издаде раздразнение.
— Говориш като Мълдър и искаш аз да вляза в ролята на Скъли. Става дума за богове, магии и пленени души.
— Обсъждаме вероятностите, всяка от които трябва да бъде проверена. Къде е тя сега?
— Каза, че отива в галерията, за да потърси нещо във връзка с картината.
— Добре. Значи се придържа към плана.
— Не си се виждал с нея.
— Не, но ще се видим днес. А ти? Откри ли нещо?
— Попаднах на няколко нишки.
— Добре, нека се срещнем у дома довечера. Обади се на Зоуи, а аз ще кажа на Мал. — Когато видя намръщеното изражение на Дейна, той се усмихна. — Ти ме потърси, сестричке. Вече съм замесен.
— Наистина съм ти задължена за това…
— О, сладурче, всяка възможност да направя нещо зад гърба на онази кукла-нацистка е добре дошла за мен.
Все пак Тод предпазливо се огледа наляво и надясно, преди да отвори вратата на офиса, който по-рано бе принадлежал на Малъри, а сега бе владение на Памела.
— Господи, какво е направила с моя офис.
— Истинско кощунство, нали? — Тод артистично потръпна. — Сякаш някой е повърнал върху антика от времето на Луи XIV. Доволен съм единствено че тя вижда тази грозота всеки път, когато влезе.
Помещението бе препълнено. Извитото бюро, масите, столовете и двете канапета се бореха за място върху килима на крещящи червени и златисти шарки. По стените бяха окачени картини в сложно гравирани позлатени рамки, а всяка равна повърхност бе отрупана със сувенирни кутийки, стъклени статуетки и какво ли не. Малъри забеляза, че поотделно всеки от предметите е малко съкровище. Струпани в толкова ограничено пространство обаче, напомняха за много скъпа гаражна разпродажба.
— Как успява да свърши нещо тук?
— Има роби и покорни слуги — мен, Ернестин, Джулия Франко. Симон Легре седи на трона си и дава заповеди. Късметлийка си, че се измъкна, Мал.
— Може би.
Все пак бе мъчително да влезе през входната врата на сградата, в която вече нямаше място за нея. Нямаше представа къде е мястото й.
— Къде е тя сега?
— Обядва в клуба. — Тод погледна часовника си. — Имаш два часа.
— Не ми е нужно толкова време. Трябва ми списък на клиентите — каза тя и се отправи към компютъра на бюрото.
— О, нали не си решила да измъкваш клиенти изпод красивия й нос, чудо на пластичната хирургия?
— Не. Хм, идеята не е лоша, но не. Опитвам се да разкрия автора на една картина. Трябва да разбера кой от клиентите купува творби в подобен стил. После ще запиша файловете за картини с митологическа тематика. По дяволите, сменила е паролата.
— Моя е.
— Използва твоята парола?
— Не. М-О-Я. — Поклати глава. — Написа си я на лист, да не я забрави като предишните две пароли. Случайно видях бележката.
— Обичам те, Тод — извика Малъри, докато я въвеждаше.
— Заслужавам ли да ми кажеш за какво е всичко това?
— Разбира се, но първо трябва да поговоря с няколко души. — Бързо копира на дискета списъка на клиентите с подробни сведения за тях. — Кълна се, че няма да използвам информацията за нищо незаконно или неетично.
— Много жалко.
Това я накара да се засмее. Извади от чантата си разпечатка на една от дигиталните снимки на картината.
— Позната ли ти е тази творба?
— Не, но има нещо в стила.
— Точно така. Нещо в стила. Не мога да отгатна чия е, но съм виждала някъде други произведения на този художник. — Отвори друг файл и сложи нова дискета. — Ако си спомниш, обади ми се по което и да е време на денонощието.
— Толкова ли е спешно?
— Ако не изживявам някакъв период на лудост, би могло да се окаже.
— Има ли нещо общо с М. Ф. Хенеси? Върху материал за вестника ли работиш?
Малъри ококори очи.
— Откъде ти хрумна?
— Онази вечер са ви видели да вечеряте заедно. Чувам всичко — добави Тод.
— Не е свързано с него, поне не пряко. И не, не работя за вестника. Познаваш ли Флин?
— Само в сънищата си. Симпатяга е.
— Е… може би отново ще изляза с него. Не желаех да започвам нова връзка, но изглежда, става точно това.
— Целувки?
— Няколко.
