сексуалните си подвизи.
— Незаконно е непълнолетни да пият алкохол — укорително отбеляза Малъри.
Той се обърна към нея и очите му закачливо трепнаха зад тъмните стъкла на очилата.
— Така ли? Какво сме си въобразявали? Както и да е, десет години по-късно Джордън издаде първия си бестселър, Брад вече управляваше семейната империя, веригата „Хоуммейкърс“, и се наричаше Брадли Чарлз Вейн IV, а аз имах шанса да стана репортер на „Ню Йорк Таймс“.
Малъри повдигна вежди.
— Работил си за „Таймс“?
— Не, не отидох. Отказах се. — Сви рамене. — Да видим как ще преминем през този портал. — Когато понечи да слезе от колата, вратите се отвориха така безшумно, че косъмчетата на тила му настръхнаха. — Сигурно пантите са добре смазани — промърмори той. — Явно някой вече знае, че сме тук.
Отново се настани удобно зад волана и потегли.
На дневна светлина къщата изглеждаше не по-малко странна и внушителна, отколкото в бурната нощ. Този път не я посрещна великолепният елен, но знамето с ключа се вееше, а в градината сияеха реки от цветя. Струваше й се, че каменните същества в шадраваните са готови да скочат върху всеки неканен посетител не на шега.
— Никога не съм идвал толкова близо през деня.
Флин бавно слезе от колата.
— Изглежда доста загадъчно.
— Да, но в добрия смисъл. Страхотна е, прилича на замък върху скала над бурно море. Жалко, че няма ров с вода. Тогава би било съвършено.
— Почакай да я разгледаш отвътре. — Малъри вървеше до него и не се съпротиви, когато хвана ръката й. Трепетът в гърлото я накара да се почувства като глупаво момиче.
— Не зная защо съм толкова неспокойна — прошепна тя и издърпа ръката си от неговата, щом входната врата се отвори.
Отвъд високата каса стоеше Роуина. Бе облечена със семпъл сив панталон и широка риза с цвета на горите. Беше с разпуснати коси, боса и без червило, но дори в този небрежен вид изглеждаше екзотично, като чуждестранна кралица на почивка в уединение.
Малъри забеляза, че на ушите й проблясват диаманти.
— Каква приятна изненада. — Роуина подаде ръката си с множество изящни пръстени. — Толкова се радвам да ви видя отново, Малъри. Имате много симпатичен придружител.
— Флин Хенеси. Братът на Дейна.
— Добре дошли. Пит ще дойде след малко. Довършва телефонен разговор.
Покани ги вътре. Флин едва се сдържа да не ококори, когато огледа фоайето.
— Не бих очаквал да видя телефони на такова място.
Смехът на Роуина прозвуча съвсем тихо, почти като котешко мъркане.
— Възползваме се от напредъка на технологиите. Елате, ще ви предложа чай.
— Не искаме да ви създаваме неудобство — заговори Малъри, но домакинята махна с ръка.
— Гостите никога не ни притесняват.
— Откъде научихте за „Уориърс Пийк“, госпожице…
— Роуина. — Грациозно се приближи и го хвана под ръка. — Наричайте ме Роуина. Пит винаги намира интересни места.
— Много ли пътувате?
— Да.
— По работа или за удоволствие?
— Ако няма удоволствие, какъв е смисълът от работа — Закачливо побутна ръката му с върха на пръста си. — Ще седнете ли? Тъкмо сервират чая.
Малъри позна прислужницата от първото си посещение. Безшумно внесе количката и се оттегли.
— С какъв бизнес се занимавате? — попита Флин.
— О, с това-онова, различни неща. Мляко? — обърна се тя към Малъри, докато наливаше. — Мед, лимон?
— Малко лимон, благодаря. Имам много въпроси.
— Сигурна съм, че имате, както и привлекателният ви приятел. Как предпочитате чая, Флин?
— Чист.
— По американски. А вие с какво се занимавате?
Той взе изящната чаша, която Роуина му подаде. Погледът му бе съсредоточен и изведнъж стана хладен.
— Сигурен съм, че знаете. Не сте избрали сестра ми случайно. Проучили сте всичко за нея, както и за мен.
— Разбира се. — Роуина сложи и мляко, и мед в своя чай. Вместо да изглежда смутена или обидена, на лицето се изписа задоволство. — Навярно журналистиката е нещо много интересно. Събиране и разпространяване на толкова информация. Предполагам, че е нужен изключително проницателен ум, за да се справяте и с двете задачи. Ето го и Пит.
„Има осанка на генерал“, помисли си Флин, щом го зърна. Домакинът влезе и се огледа, сякаш преценяваше обстановката на бойното поле, готов да изгради стратегия. Несъмнено зад приветливата му усмивка се криеше закален воин.
— Госпожице Прайс. Какво удоволствие е да ви видя отново.
Пит хвана ръката й и я поднесе към устните си с жест, който изглеждаше напълно естествен за него.
— Благодаря, че ни приехте. Това е Флин…
— Да. Господин Хенеси. — Учтиво кимна. — Приятно ми е. Как сте?
— Добре.
— Нашите приятели имат въпроси и опасения — каза Роуина и му подаде вече приготвената чаша чай.
— Естествено. — Пит седна. — Предполагам, че се чудите дали не сме…
Хвърли въпросителен поглед към Роуина.
— Лунатици — довърши тя и повдигна чинийка. — Кифлички?
— А, да, лунатици. — Пит си взе една кифличка и пълна лъжичка сметана. — Уверявам ви, че не сме, но ако бяхме, бих твърдял същото. Затова няма смисъл да ви убеждавам. Кажете ми, госпожице Прайс, да не би да сте размислили относно уговорката ни?
— Приех парите и ви дадох думата си.
Изражението му стана леко шеговито.
— Да. За някои това не означава нищо.
— Но за мен означава много.
— Това би могло да се промени — намеси се Флин. — Зависи откъде идват парите.
— Нима намеквате, че е възможно да сме престъпници? — Руменината, която изби по високите скули на Роуина, издаде гняв. — Проява на неучтивост е да влезете в дома ни и да ни обвинявате, че сме крадци.
— Репортерите не се славят с учтивост, както и братята, загрижени за сестрите си.
Пит промърмори нещо тихо и неясно и плъзна дългите си пръсти по ръката на Роуина така, както човек би успокоил котка, готова да хапе и драска.
— Разбираме ви. Случайно съм вещ в паричните операции. Придобили сме всичко, което притежаваме, по законен път. Не сме нито лунатици, нито престъпници.
— Кои сте вие? — попита Малъри, преди Флин да заговори отново. — Откъде сте дошли?
— Как мислите? — тихо, но предизвикателно попита Пит.
— Не зная. Но според мен вярвате, че сте учителката и воинът, които не са успели да опазят пленените дъщери.
Веждите му леко се повдигнаха.
— Научили сте нещо ново, откакто бяхте тук за първи път? Ще продължите ли да обогатявате
