— Няма. Нали искаш приятелите ти да бъдат щастливи?
— Разбира се.
— Ние сме щастливи, нали?
Флин колебливо отвърна:
— Да.
— Щастливи сме и сме влюбени. Следователно би искал и приятелите ти да бъдат щастливи и влюбени. Така ли е?
— Подвеждащ въпрос. Предпочитам да не отговоря, вместо това ще отвлека вниманието ти.
— Няма да правя любов с теб, когато вечерята е на печката, а Джордън е горе.
— Не това беше идеята ми, но ми харесва. Ще отвлека вниманието ти, като ти кажа, че майсторите ще дойдат в понеделник, за да ремонтират кухнята.
— Наистина ли? — Точно както бе очаквал, тя забрави за всичко друго. — Наистина ли? — повтори Малъри и се хвърли на врата му. — О, чудесно! Страхотно!
— Знаех си, че ще се зарадваш. Е, ще дойдеш ли да живееш при мен?
Флин докосна устните й със своите.
— Попитай ме отново, когато кухнята е готова.
— Явно си ужасно костелив орех, Малъри.
След цял ден физически труд Дейна копнееше да вземе гореща вана, преди да се залови да се рови в книгите, но не събра смелост за това.
За да прогони мрачните мисли, започна да фантазира за къщата, която мечтаеше да си купи един ден. Голяма, на уединено място. С библиотека колкото хамбар.
„И джакузи“, добави тя, докато разтриваше кръста си.
Но до този щастлив ден щеше да се задоволи да живее в апартамент, във всички стаи в него… включително и онази, в която се намираше ваната.
„Мога да посещавам фитнес клуб“, помисли си тя, когато седна пред книгите и се подготви цяла вечер да търси ценна информация. Но мразеше фитнес залите, пълни с потни тела. Голи хора, от които не можеше да се вреди да ползва джакузито.
Не си струваше да усложнява живота си. По-добре бе да изчака, докато може да си позволи собствено жилище. Все някога щеше да има своя къща. С джакузи. Тогава нямаше да прекарва по осем часа в лющене на боя от което я болеше гърбът.
Заповяда си да слезе на земята и разтвори „Отело“. Имаше свой екземпляр, разбира се. Беше си купила всяко от произведенията на Шекспир, но искаше да ползва различно издание. „За по-свеж поглед върху нещата“, каза си тя.
„Яго е бил движен от ревност и амбиция — помисли си Дейна. — Той е събудил у Отело «зеленоокото чудовище, което се надсмива над жертвата си», и е гледал как то го поглъща“.
Същите сили движеха Кейн, който наблюдаваше как чудовището, създадено от него, поглъща жертвите си.
Поуката, която би могла да извлече от това, бе, че ревността може да направи един човек и дори един бог бездушен.
Едва бе започнала, когато я прекъсна почукване на вратата.
— Кой ли е пък сега? — промърмори на себе си, докато отиваше да отвори.
Раздразнението й стана още по-голямо, когато видя Джордън.
— Дано не ти стане навик.
— Да се поразходим с колата ми.
Бе готова да затръшне вратата, но той предвиди реакцията й, сложи ръка на дръжката и я задържа отворена.
— Нека ти обясня. Тръгнал съм към „Уориърс Пийк“. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Какво ще правиш там? Ти си само страничен наблюдател.
— Това е твоето мнение. Ще отида да задам няколко въпроса. Всъщност реших да изляза след вечеря, за да оставя влюбените гълъбчета сами. — Облегна се на касата, докато говореше, но не пусна вратата. — Тръгнах накъдето ми видят очите и в един момент усетих, че съм излязъл от града и се движа към хълма. Хрумна ми да продължа, без да спирам, и да си поговоря насаме с Пит и Роуина. После си помислих: „Дейна още повече ще ме намрази, ако отида там, без да й кажа“. Затова се върнах и наминах да ти се обадя.
— Сигурно се надяваш да получиш червена точка.
Крайчецът на устните му затрептя.
— Броиш ли ги?
— Не разбирам за какво искаш да говориш с тях.
— Ще отправя предложението си по друг начин. Ще отида със или без теб. — Изправи се и отмести ръката си от вратата. — Но ако искаш да дойдеш, нямам нищо против ти да шофираш.
— Много важно.
— Моята кола.
Дейна си представи великолепния му мощен класически тъндърбърд. Трябваше да положи голямо усилие, за да не извика от радост.
— Подъл номер.
Джордън извади ключовете от джоба си и ги разклати.
Вътрешната й борба трая около три секунди, преди да ги грабне от ръката му.
— Почакай да взема якето си.
Каквито и недостатъци да имаше, Джордън Хоук разбираше от коли. Лъскавият тъндърбърд се придвижваше по криволичещия път е бързината и грацията на планински лъв. Вземаше завоите с лекота и сякаш летеше по праните участъци.
Някои биха гледали на такава кола като на превозно средство, а други като на играчка. Но Дейна знаеше, че е машина. При това първокласна.
Да седи зад волана й, бе не просто вълнуващо приключение за нея, а и възможност да промени ситуацията така ловко, както превключваше скоростите. Тя щеше да диктува правилата сега. Въпреки че идеята да отидат до „Уориърс Пийк“ бе на Джордън, шофьорът бе тя.
Вечерта бе хладна и ставаше все по-хладна с набирането на височина, но гюрукът бе спуснат. Готова бе да понася режещия вятър, за да изживее удоволствието да фучи по пътя в открита кола.
Дърветата грееха в цялото си великолепие и багрите им изглеждаха още по-искрящи от лъчите на залязващото слънце. Нападалите сухи листа трептяха върху асфалта, където танцуваха светлини и сенки.
Сякаш навлизаше в приказен свят, в който зад следващия завой би могло да й се случи всичко.
— Как ти се струва? — попита Джордън.
— Притежава стил. И мощ.
— Винаги съм си мислил същото за теб.
Хвърли му убийствен поглед и отново се съсредоточи върху пътя. Колкото и да й бе забавно, не би пропуснали възможността да го подразни.
— За какво ти е кола, щом живееш в голям град, където общественият транспорт е редовен и надежден?
— Поради две причини. Първо, за случаите, когато съм извън града, както сега. И второ, влюбих се в тази красавица.
— Разбирам те. — Не би го упрекнала. — Първият модел от тази марка е от петдесет и седма, нали?
— Точно така. Имам и стингрей от шестдесет и трета.
Дейна ококори очи.
— Не може да бъде.
— Четири скорости, триста двайсет и седем, инжекцион.
През тялото й премина дълга тръпка.
— Престани.
