— Вдигал съм до двеста. Може и повече, но все още се опознаваме. — Замълча за миг. — Набелязал съм един много сладък „Кади“ с гюрук. Петдесет и девета.
— Мразя те.
— Хей, човек има право на хоби.
— Стингрей шестдесет и трета е колата на мечтите ми. Един ден, когато се сбъднат, ще си купя такава.
Джордън леко се усмихна.
— Какъв цвят?
— Черен. Като всяка уважаваща себе си бизнес дама. Четири скорости, ръчно превключване. Не е необходимо да бъде триста двайсет и седем, въпреки че би било върхът. Задължително с гюрук, не бих се задоволила с купе.
Помълча няколко минути, наслаждавайки се на скоростта.
— Зоуи спомена, че си поправил колата й.
— Наминах един ден. Малък проблем с карбуратора, нищо сериозно.
Дейна положи усилие да изрече:
— Много мило.
— Просто имах свободно време. — Джордън сви рамене и изпъна краката си. — Реших да й помогна.
Изведнъж Дейна разбра всичко и се почувства засрамена заради първоначалната си реакция, когато бе чула, че е ходил при Зоуи. Работеща самотна майка с малък син.
Точно като неговата.
Разбира се, че би й помогнал.
— Много ти е признателна — продължи тя с шеговит тон. — Особено защото не я смущаваш като Брад.
— Така ли? Чувствам се обиден и отсега нататък ще се старая повече да я смутя.
— Какъв часовник носиш?
— Защо? — попита той с недоумение и завъртя ръката си. — Не зная. Просто показва часа.
Дейна отметна косите си назад и се засмя.
— Така си и помислих. Съжалявам, никога не ще я накараш да се смущава от теб.
С неохота намали скоростта, когато наближиха портала. После спря, погледна къщата през решетките и потърси четката за коса в чантата си.
— Хубаво местенце — отбеляза тя, докато разресваше заплетените си от вятъра кичури. — Ако живееше тук, би могъл да си купиш класически корвет и да го държиш в голям, отоплен гараж, както подобава. Питам се дали Пит и Роуина шофират.
— Сигурно.
— Не мисля. Те са такива, каквито са, и живеят на този свят от времето, преди някой дори да е сънувал, че един ден ще бъде открит четиритактовият двигател. Могат да правят каквото поискат, но не мога да си предеш вя който и да е от тях да взема уроци по кормуване, да чака за технически прегледи и да плаща застраховка.
Прибра четката в чантата си и погледна Джордън. Забеляза, че неговите коси все още са разрошени, но не стърчат, а изглеждат секси.
— Как живеят те? — продължи тя. — Не знаем с какво се занимават, когато става дума за обикновени неща. Човешки. Дали гледат телевизия… Дали играят карти… Ходят ли в търговския център… А приятели? Имат ли?
— Ако се сприятеляват с хора, значи има голямо текучество заради лошия навик на човешките същества да умират.
— Прав си — тихо промълви Дейна и отново се загледа в къщата. — Навярно са много самотни. Мъчително самотни. Силата, която притежават, не ги прави едни от нас. Живеят в този замък, но той не е техен дом. Странно, нали? Да изпитвам съжаление към богове.
— Не. Обяснимо е. Би могло да ти помогне да намериш ключа. Колкото повече ги опознаваш и разбираш, толкова по-близо ще бъдеш до истината за своето място в пъзела.
— Може би. — Изведнъж железните порти се отвориха — Предполагам, че това е покана да влезем.
Дейна потегли в здрача към огромната каменна къща.
Възрастният мъж, когото бе започнала да нарича иконом, се приближи, за да й отвори вратата.
— Заповядайте. Ще се погрижа за колата ви, госпожице.
— Благодаря. — Огледа го внимателно и се опита да отгатне възрастта му. Седемдесет? Осемдесет? Три хиляди и две? — Все още не зная името ви — каза тя.
— О, Кадок, госпожице.
— Кадок. Шотландско ли е? Или ирландско?
— Уелско. Произхождам от Уелс, госпожице.
„Като Роуина“, помисли си Дейна.
— Отдавна ли работите за Пит и Роуина?
— Да, доста отдавна. — Стори й се, че очите му заблестяват. — Служа им от много години. — Погледна над рамото й и кимна към нещо зад нея. — Красива гледка.
Тя се обърна и прикова поглед в огромния елен, застанал точно на границата между тревната площ и гората. Козината на гърба му изглеждаше снежнобяла сред леката вечерна мъгла, а на шията — сребриста.
— Традиционна символика — отбеляза Джордън, въпреки че бе не по-малко поразен от царственото великолепие на животното. — Търсещият вижда бял елен или заек, преди да тръгне на поход.
— Малъри го е видяла — промълви Дейна с пресипнал глас. — Първата вечер, когато дойдохме тук. Но не и аз, нито пък Зоуи. — Застана до Джордън. — Това означава ли, че вече е било предначертано Малъри първа да търси своя ключ? Че жребият не определя нищо, а е просто показност?
— Или ритуал. Ти вече направи избор на диск. Имала си право да решиш дали да последваш елена, или да избягаш.
— Но дали е истински? Наистина ли стои там, или си го представяме?
— Това е още нещо, което трябва да решиш. — Изчака, докато животното се скри в сенките. Когато се обърна, и старецът, и колата бяха изчезнали. След първия миг на изненада Джордън пъхна ръце в джобовете си. — Не можеш да отречеш, че всичко тук е страхотно.
Входната врата се отвори. На прага застана Роуина и светлината на полилея озари огненочервените й коси, а дългата й сребриста рокля заблестя.
— Радвам се да видя и двама ви. — Протегна ръка за поздрав. — Тъкмо жадувах за компания.
Седма глава
Пит вече бе в приемната, облечен с черна риза и панталони, които подхождаха на небрежно елегантния тоалет на Роуина.
Дейна се запита дали винаги изглеждат толкова безупречно. „Още една загадка“, каза си тя. Дали имаше дни, когато стоят несресани, дали някога страдаха от лошо храносмилане или отекли крака?
Или тези неща бяха твърде прозаични за богове, живеещи в света на смъртните…
— Просто се наслаждаваме на огъня и пийваме вино. Ще се присъедините ли към нас? — попита Роуина.
— Разбира се, благодаря. — Привлечена от топлината, Дейна се приближи към камината. — Така ли прекарвате всяка вечер?
Пит спря да налива вино, смръщи вежди и я погледна.
— Как?
— Седите у дома елегантно облечени, пиете хубаво вино от… какво е това, „Бакара“?
— Мисля, че да. — Домакинът допълни чашата и й я подаде. — Често си почиваме по час-два заедно в края на деня.
