съзнанието си. Както моят любим е непоправим песимист, ти си непоправим инат.
— Убедил съм се в това — промърмори Джордън.
— Но когато избереш да я чуеш, истината е напълно ясна за теб. Това е дарбата ти. Той не може да те измами, освен ако сама не му позволиш. Когато приемеш всичко, което вече знаеш, ще получиш и останалото.
— Можеш ли да бъдеш по-конкретна?
На устните на Роуина заигра усмивка.
— Вече имаш достатъчно поводи за размисъл.
Когато останаха насаме, Роуина се сгуши на дивана до Пит, отпусна глава на рамото му и се загледа в пламъците. Отвъд тях видя Дейна, хванала здраво волана, докато шофира в тъмнината надолу към тихата долина в подножието на хълма.
Възхищаваше се на подобна увереност и у боговете, и у смъртните.
— Тя го притеснява — промълви накрая.
Пит гледаше огъня и виждаше същите образи.
— Кого? Похитителя на душите или сладкодумеца?
Роуина вяло потърка рамото му.
— И двамата, разбира се. Всеки от тях я е наранил, макар и само единият съзнателно. Но острието на любимия се забива по-дълбоко от това на който и да е враг. Притеснила е Кейн, но приятелят й се тревожи за нея.
— Помежду им има страст. — Пит зарови устни в косите й. — Защо не си легнат заедно и не излекуват старите рани?
— Мъжете си въобразяват, че това е решението на всички проблеми.
— Добро е.
Пит леко я побутна и след миг тя се озова на голямото легло в спалнята им. Погледна го дяволито. Сребристата й рокля бе изчезнала и бе съвсем гола. Подобни закачки бяха част от забавните му, интересни навици.
— Страстта не е достатъчна. — Роуина разпери ръце и в стаята пламнаха десетки свещи. — Топлотата, скъпи, единствен мой, е това, което лекува раненото сърце.
Все още с разперени ръце, тя се надигна и го притегли към себе си.
Дейна току-що се бе разделила с Джордън, бе затворила вратата след него и тъкмо сядаше отново с „Отело“ в ръка и с достатъчно ясно съзнание, за да се съсредоточи върху задачата си, когато отново чу почукване.
Предположи, че Джордън е измислил хитър план да го допусне в дома си, и не отвори.
Господи, най-сетне щеше да прекара поне два часа в работа върху гледната точка към загадката, която я бе подтикнала да вземе тази книга. После щеше да поразмишлява за разходката до „Пийк“, за всичко, което бе чула там, и за онова, което бе останало неизречено по пътя обратно към града.
Нямаше да мисли за Джордън, докато той е наблизо. Засега щеше да го прогони от съзнанието си като досадно кутре.
Следващото почукване бе по-настойчиво. Дейна оголи зъби, докато преглеждаше поредната страница от пиесата.
Но кучешкият лай привлече вниманието й. Осъзнала, че няма да бъде оставена на мира, докато не отвори, стана и тръгна към вратата.
— Какво правите тук, по дяволите? И двамата. — Намръщи се на Флин, а после се наведе, почеса Мо зад клепналите уши и му изпрати въздушни целувки. — Да не би Малъри да те е изритала? Горкичкият. — Жалостивият й тон стана леден, когато се изправи и погледна брат си. — Няма да спиш тук.
— Нямам такова намерение.
— Каква е тази чанта?
— Разни неща. — Флин мина покрай сестра си и кучето и влезе. — Чух, че снощи си имала премеждие.
— Беше ужасно изживяване и не съм в настроение да разказвам за него. Минава десет. Ще поработя и ще си легна.
Изрече това, но си помисли: „На запалени лампи“. Така бе спала предишната нощ.
— Добре. Това е багажът му.
— Чий багаж?
— На Мо. Утре ще донеса торба с кучешка храна, но тук има достатъчно за закуска.
— За какво говориш? — Тя надникна в чантата, която бе пъхнал в ръцете й, и видя издраскана топка за тенис, оръфано въженце и кутия кучешки бисквити върху голям пакет суха храна. — Какво има тук, по дяволите?
— Неговите неща — весело отвърна Флин и изсумтя, когато четириногият подскочи и сложи лапи на раменете му. — Мо е новият ти временен съквартирант. Е, трябва да тръгвам. До утре.
— О, почакай! — Дейна стовари чантата на един фотьойл, изпревари го, докато вървеше към вратата, и застана на пътя му. — Няма да си тръгнеш без това куче.
Усмивката му бе леко загадъчна и безкрайно невинна.
— Нали каза, че аз не мога да спя тук?
— Точно така. Нито пък той.
— Слушай, засягаш чувствата му. — Флин погледна със съжаление към Мо, който бе пъхнал нос в чантата. — Няма нищо, приятел. Тя не искаше да те обиди.
— Стига.
— Не знаеш какво разбират кучетата. Резултатите от научните експерименти са неубедителни. — Братски я потупа по бузата. — Както и да е, Мо ще постои при теб няколко седмици. Като куче-пазач.
— Пазач? — Дейна забеляза, че Мо е захапал хартиена кесия. — Сигурно се шегуваш.
Явно, амбалажът не бе по вкуса му и кучето започна да души наоколо за трохи, а Флин седна и изпъна крака. Сега бе моментът да приложи хитрата си стратегия.
— Добре, щом нямаш доверие на Мо, аз ще бъда кучето-пазач. Да хвърлим ези-тура за леглото.
— Аз ще спя в леглото си, а на теб имам по-малко доверие, отколкото на тази голяма топка косми, която в момента се върти като пумпал. Мо! Престани, преди да превърнеш апартамента ми в кочина.
Дейна едва не заскуба косите си, когато в отчаяния си опит да захапе опашката си животното се блъсна в една маса и книгите, които бяха върху нея, паднаха на главата му. С жално скимтене то се втурна към стопанина си.
— Върви си Флин! Заедно с тъпото си куче!
Брат й повдигна крак върху гърба на Мо, сякаш е табуретка.
— Да обсъдим възможностите — започна спокойно.
Двадесет минути по-късно Дейна крачеше нервно из кухнята си. Спря за миг и просъска, когато видя съдържанието на кошчето за смет, разпиляно от единия край на стаята до другия, докато Мо весело подскача между отпадъците и дъвче хартиени кърпи за ръце.
— Как го прави? Как успя да ме придума, по дяволите?
Това бе най-голямата мистерия на Флин Хенеси. Човек неусетно се оказваше поведен в посоката, избрана от него.
Приклекна срещу кучето и носът й почти докосна неговия.
Мо завъртя очи, за да избегне погледа й. Дейна изрече проклятие и си помисли, че ако кучетата могат да подсвиркват, мелодията, която би зазвучала, би била израз на пълно нехайство.
— Добре, приятел. Ще се наложи да свикнеш е някои правила в тази къща.
Отговорът бе близване по лицето и лягане по гръб.
Когато се събуди, слънцето грееше право в лицето й и не можеше да мръдне. За блясъка намери обяснение бързо — просто бе забравила да спусне пердетата. А след миг на паника осъзна, че краката й не са парализирани, а ги притиска туловището на Мо.
