— Няма да се разберем така. — Надигна се и го бутна силно. — Казах, че в леглото ми е забранено за кучета. Правилото е съвсем ясно.
Звукът, който песът издаде, странно й напомни за човешко мърморене и я накара да се усмихне. Единият му клепач се повдигна. Блясъкът на окото под него бе предупреждение за изблик на бурна радост.
— Не!
Но бе твърде късно. Един скок и вече не само краката й, а цялата бе притисната от тежестта му. Лапите му затанцуваха по корема и гърдите й. Езикът му обсипа лицето й с грубовати ласки.
— Стига! Долу! Света Богородице!
С истеричен смях, тя се сборичка с кучето, докато то не скочи и не хукна към вратата.
— Пфу!
Дейна приглади косите си. Определено не би искала да се събужда така всяка сутрин, но като за първи ден можеше да направи изключение.
Чувстваше нужда да пийне кафе. Веднага.
Преди да отметне завивките, Мо дотича обратно.
— Не! Не си го и помисляй! Няма да донесеш този ужасен мърляв боклук в леглото ми.
Обикновено скоростта й сутрин бе като на охлюв, взел валиум, но щом зърна топката за тенис в устата му, хукна като олимпийска спринтьорка да го спре. Мо се блъсна в рамката на леглото и изплю играчката си пред краката й.
— Няма да играем на „донеси топката“ в тази къща. Особено когато съм гола и преди да изпия първото си кафе.
Мо чаровно вдигна глава и подаде лапа.
— Ще се наложи да направим компромис. Първо ще се облека. — Извади халата си от гардероба. — После ще пийна кафе, след което ще те изведа на много кратка разходка, за да се облекчиш и да поиграем точно три минути. Съгласен ли си?
Не можеше да си обясни как го прави. „Какъвто господарят, такова и кучето“, помисли си тя, когато прекара цели двадесет минути в игра с Мо в парка.
Това бе доста различно от рутинните й сутрешни занимания, а ако за нея нещо бе свято, то това бяха спокойните й часове след събуждане. Не можеше да отрече, че сега, след ранната разходка с тромавото куче, се почувства по-бодра и весела, но не би го признала нито пред него, нито пред когото и да било.
Песът изгълта закуската си, докато тя хапваше своята, и за облекчение на всички засегнати, легна да подремне и я остави спокойно да разтвори избраното сутрешно четиво — „Отело“.
За да не се отегчи и за да може това, което бе открила, да улегне в съзнанието й, след половин час смени пиесата с книга за магиите. Колкото и коварен и аморален да бе Яго, Кейн бе далеч по-опасен и притежаваше мощ. Може би имаше начин да я разклати или да я насочи срещу самия него, докато търси ключа.
Ставаше дума и за бяла, и за черна магия. За заклинания и некромантия. Осъзна, че човек гледа на тези неща по различен начин, когато знае, че не са фантазии, а реалност.
Никакви измислици. Никакви лъжи. А самата истина.
„Не бива да забравям това“, каза си тя, когато затвори книгата. Важно бе да помни истината.
В разгара на работата в „Малки удоволствия“ Дейна откри колко е приятно да види доскоро потъмнелите стени освежени в бяло. „Нашето място“, помисли си тя. Докато боядисваха, разказа на Зоуи и Малъри за посещението в „Уориърс Пийк“ и за новото, което бе научила там.
— Значи той все пак може да ни нарани. — Зоуи добави още боя върху автоматично въртящия се валяк на Малъри. — Или сами да си навредим. Предполагам, че смисълът е такъв.
— Ако се увлечем във фантазиите си и се отдалечим от реалността, да — съгласи се Дейна. — Мисля, че това имат предвид.
— Но не би успял да ни причини болка, ако не му позволим — изтъкна Малъри. — Номерът е да не го допуснем, което не е толкова лесно, колкото изглежда.
— Не е нужно да ми казваш. — Споменът за схватката й с Кейн все още караше Дейна да потръпва. — Трябва не само да намерим двата ключа, а и да защитим себе си.
— И хората около нас — напомни й Зоуи. — Той нападна и Флин. Ако се опита да стори нещо на Саймън… каквото и да е, до края на живота си ще го преследвам.
— Не се безпокой, мамче. — Дейна протегна ръка и докосна рамото й. — Когато дойде твоят ред, ще се грижим за Саймън. Можем да изпратим Мо да го пази — шеговито добави тя и хвърли леден поглед на Малъри. — Една истинска приятелка би ме предупредила, че ми водят куче за съквартирант.
— Една истинска приятелка реши, че ще спиш по-спокойно, ако до леглото ти хърка куче.
— До леглото ми, друг път. Промъкнал се е при мен, докато съм спяла, което означава, че не бих усетила и земетресение, защото Мо определено не се придвижва с леки стъпки. Държа да отбележа, че няма смисъл да живее при мен за пазач. Да не споменаваме, че собственикът на сградата не позволява да се държат кучета в апартаментите.
— Само за няколко седмици, главно нощем — напомни й Малъри. — Личи си, че си се наспала добре. Настроението ти го издава.
— Може би. Както и да е, ще ви кажа какво смятам да правя във връзка с ключа.
Когато първата стая бе мината една ръка, се преместиха в следващата и се заловиха с досадното лющене на старата боя около первазите.
— Ревност, магьосничество, влизане под кожата на Кейн. — Покачена на новата стълба, Малъри боядисваше тавана. — Гениално.
— И аз мисля така. Отговорът се крие в книга. Сигурна съм в това. Твоят беше в картина, защото ти се интересуваш от изкуство, а и онази от дъщерите, която има твоето лице, притежава талант на творец. Музиката също е изкуство.
Зоуи хвърли поглед към нея.
— Дано това не означава, че трябва да се занимавам с фехтовка, щом моята героиня е с меч на хълбока.
— Освен това държи в ръцете си малко, сладко кученце — напомни й Малъри.
— Точно сега не мога да си взема куче. Зная, че Саймън би се радвал, но… О, накара ме да се отклоня от темата за меча.
— Продължавай.
Дейна седна на петите си и изпъна гръбнак.
— Кученце, меч. Това са метафори, които ще разгадаем, когато дойде твоят ред. А сега, ако изхождаме от това, че ключът на Малъри беше свързан с живописта и мечтата й е била да рисува, но се е оказало, че е бездарна… — Замълча и прехапа език. — Извинявай. Прозвуча грубо.
— Не, защото е самата истина. — Малъри огледа тавана. Струваше й се, че боядисването й се удава повече, отколкото рисуването. — Нямах талант, така че реших да насоча енергията си към кариера, която ще ми даде възможност да бъда част от света на изкуството по друг начин. Не си засегнала чувствата ми, Дейна.
— Е, все пак можеш да ме сриташ, когато слезеш от там. Кейн използва желанието ти да рисуваш, за да те отклони от търсенето на ключа. Но ти се оказа по-умна от него и го надви.
Малъри гордо вдигна глава.
— Това ми хареса.
— Любимата ми част — съгласи се Зоуи. — Искала ли си някога да пишеш, Дейна?
— Не. — Тя нацупи устни и помисли по въпроса. — Не съм имала подобно желание, но изпитвам нужда да бъда сред книги. Възхищавам се на хората, които ги сътворяват.
— Включително и на Джордън?
— Нека не задълбаваме в тази тема, поне засега. Искам да кажа, че книгите са нещо лично за мен, както изкуството за Мал. Затова мисля, че моят ключ е свързан с тях. Инстинктът ми подсказва, че отговорът е в книга, която съм чела. Отново лично. Ще направя търсене с думи от заглавия. Първо ще въведа „ключ“ и
