Шестнадесета глава
Донесе й карамфили. Любимите й цветя бяха лалетата, но не се намираха през този сезон. Бе обичала всички прости цветя — лалета и нарциси, диви рози и маргаритки. Карамфилите му се струваха скромни и нежни, в старомоден розов цвят.
Би им се зарадвала и би ги натопила в красивата си ваза, коледен подарък от майка й преди доста години.
Не се бе сетил да купи нещо, в което да ги сложи, но и опаковката от цветарския магазин щеше да свърши работа.
Мразеше гробището. Множеството плочи и кръстове, които сякаш изникваха от земята, му напомняха за нива, засята от смъртта. Имената и датите навяваха мисли за живота на хората, които лежат тук, и същевременно за неизбежната съдба, която очаква всеки.
„Мрачни мисли“, каза си той.
Нормално бе да го споходят на това място.
Тревата бе изсъхнала и на най-отъпканите места пръстта бе оголена, а покрай плочите стърчаха неокосени плевели. Други хора бяха донесли цветя за покойните си близки и част от тях вече бяха избледнели и увехнали. Някои решаваха проблема е отдаването на почит на мъртвите, като прикрепяха изкуствени цветя към плочите, но ярките им цветове издаваха фалш.
„По-скоро лъжа, отколкото възпоменание“, помисли си той.
На изток имаше малка горичка, която пазеше завет, а на запад — слънчев склон, но тук, в северния край, бе ветровито и доста хладно.
Преди няколко години бе поставил плоча от гладък бял гранит. Тя би сметнала това за излишно разточителство, но бе почувствал нужда да направи нещо.
Бе издълбано името й, Сюзън Лий Хоук, и продължителността на живота й — едва четиридесет и шест години. Отдолу със старинен шрифт бе изписано посвещение, перифраза от стих на Емили Дикинсън:
„Надеждата намира дом в душата“.
Тя никога не бе губила надежда. През целия си живот бе убедена в силата на надеждата и вярата, съчетани с упорита работа. Дори когато красотата й бе повехнала от болестта и бе станала кожа и кости, не бе престанала да храни надежда.
„За мен“, каза си Джордън сега.
Бе вярвала в него и го бе обичала безрезервно.
Приклекна, за да остави цветята на гроба й.
— Липсваш ми, мамо. Липсват ми разговорите с теб и смехът ти. Липсва ми погледът, който ми даваше да разбера, че съм загазил. Когато бях в беда, ти беше до мен. Винаги до мен.
Вгледа се в издълбаните думи. Сториха му се твърде тържествени. Тя бе просто Сю. Скромната, пряма Сю.
— Зная, че ти не си тук. Сложих това само за да напомня на хората, че си живяла в този град и си била обичана. Понякога усещам присъствието ти и чувството е толкова силно, че ми се струва, че когато се обърна, ще те видя зад себе си. Ти вярваше в тези неща, в безсмъртието на истинската ни същност. — Изправи се и пъхна ръце в джобовете си. — Питам се каква е моята. Провалих се. Само в едно отношение, но направих съдбоносна грешка. Постигнах единственото, което винаги съм желал, и загубих нещо, от което не осъзнавах колко много се нуждая. Може би това е справедливостта във вселената. Може би човек не може да има всичко. Но зная как би ме погледнала ти.
Плъзна поглед по възвишенията, които майка му винаги бе обичала, и бе привлечен от ярката синева над все още искрящите корони на дърветата.
— Не зная дали мога да поправя стореното. Не зная дори дали има смисъл да опитам. — Затвори очи за миг. — Тук изпитвам болка. Мисля, че е нормално. — Допря пръсти до устните си, а после ги прокара по камъка. — Обичам те. Ще дойда отново.
Обърна се и видя Дейна. Стоеше на отсрещната страна на улицата и го гледаше.
„Изглежда толкова тъжен“, помисли си тя.
Сякаш мъката бе свалила защитната му броня и бе разкрила чувствата, които се таяха зад нея. Мъчително бе да го вижда толкова уязвим и да осъзнава, че е прекъснала нещо твърде лично.
Чудеше се как да го заговори, докато вървеше през тревите, за да застане до него край гроба на майка му.
— Извинявай. Не исках… да те смущавам — започна тя. — Затова чаках там.
— Не се безпокой.
Дейна сведе поглед към плочата и свежите цветя. Хрумна й какво да каже.
— С Флин идваме тук веднъж в годината. — Прочисти гърлото си. — При баща му, моята майка… и твоята. Идваме веднага щом падне първият сняг. Тогава всичко е толкова спокойно, бяло и чисто. Носим й цветя. — Вдигна очи и забеляза, че той я гледа втренчено. — Помислих си, че за теб ще бъде утеха да чуеш, че й носим цветя, когато дойдем.
Джордън не отвърна, но очите му казаха всичко. Сведе глава и долепи чело до нейното.
Останаха така, мълчаливи и неподвижни, докато венчелистчетата на розовите карамфили трептяха от вятъра.
— Благодаря. — Той бавно се изправи, сякаш се боеше, че нещо в него ще се счупи. — Благодаря ти.
Дейна кимна и двамата отново замълчаха, загледани в хълмовете.
— За първи път идвам тук, откакто пристигнах в града — сподели Джордън. — Никога не зная какво трябва да прави човек на такова място.
— Това, което си направил. Карамфилите са чудесни. Скромни.
Той тихо се засмя.
— Да, точно тази мисъл ме накара да се спра на тях. Защо си тук, Дейна?
— Исках да ти кажа нещо. Може би тази сутрин се държах нечестно.
— Ако целта ти е да останем приятели, може би е по-добре да почакаш няколко дни.
— Не точно. Не зная дали моментът и мястото са подходящи — започна тя, — но след тирадата на Малъри преди малко осъзнах, че има право и че дължа и на теб, и на себе си нещо по-добро от начина, по който се разделихме.
— Карам те да страдаш. Беше изписано на лицето ти. Не искам да те наранявам, Дейна.
— Твърде късно е. — Тя повдигна рамене и отново ги отпусна. — Ти постъпи безразсъдно с мен, Джордън. Безразсъдно и жестоко. Много пъти съм си представяла как ти го връщам, но сега осъзнавам, че всъщност не желая това. След моята безразсъдна и жестока постъпка тази сутрин и аз не се почувствах по-добре от теб.
— Защо го направи?
— Снощи се върнах в спомените си благодарение на Кейн. — Ругатнята, която той изрече, я накара да се намръщи. — Не бива да използваш такъв език на гроба на майка си.
Необяснимо защо, тази реплика най-сетне го накара да се отпусне.
— Често е чувала подобни думи.
— Въпреки това.
Джордън сви рамене и жестът й напомни за момчето, в което се бе влюбила. Това накара сърцето й да подскочи.
— Къде те отведе?
— Върна ме в деня, когато ти събираше багажа си, за да се преместиш в Ню Йорк. Преживях го отново и същевременно наблюдавах случката. Беше странно, но не по-малко мъчително, макар да знаех, че гледам повторение на сцената. Сякаш имаше огледало и виждах всичко отстрани, но и участвах в него. Всяка изречена или премълчана дума ми причини толкова болка, колкото когато се случи.
— Съжалявам.
Тя вдигна очи към лицето му.
— Вярвам, че е така. Иначе нямаше да бъда тук, вместо да изгоря чучело с твоя образ. Но трябва да разбереш, че отново изживях болката. Мисля, че от уважение към себе си трябва да прекратя тази връзка. Не искам отново да остана с разбито сърце, когато си тръгнеш, а не мога да бъда с теб, без да изпитвам
