силни чувства. Може би ще запазим приятелството си, а може би не. Но не можем да имаме интимна връзка. Дойдох, за да ти обясня.
Когато Дейна се отдръпна от него, той сложи ръка на рамото й.
— Ще повървиш ли с мен?
— Джордън…
— Нека просто повървим заедно няколко минути. Ти каза това, което искаше да кажеш. Моля те да ме изслушаш.
— Добре.
Тя пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли, а и да избегне допир до неговите.
— Не можах да понеса скръбта, когато майка ми почина.
— Не зная как човек може да я понесе. Моята майка е погребана ето там. — Повдигна ръка, за да му покаже. — Не си я спомням. Не помня как съм я загубила. Но ми липсва и понякога се чувствам предадена. Имам нейни вещи. Баща ми е запазил любимата й блуза, някои бижута и снимки и ми е приятно да ги разглеждам. Фактът, че съм била твърде малка, за да я запомня, не означава, че не разбирам какво си преживял. Ти не ми позволи да ти помогна.
— Права си. Не ти позволих. Не знаех как би могла.
Хвана ръката й, когато я видя да се олюлява на неравната пътека, и отново я пусна, докато вървяха към дърветата.
— Толкова я обичах, Дейна. Когато нещата са нормални, човек не си дава сметка. Не се буди всяка сутрин с мисълта: „Господи, колко обичам майка си“. Но бяхме неразделни.
— Зная.
— Когато баща ми ни напусна… и аз не си го спомням много добре. Но помня, че тя беше като скала. Не студена и коравосърдечна, а просто непреклонна. Работеше неуморно на две места, докато изплати оставените от него дългове. — Дори сега гласът му издаде огорчение. — Сигурно е била изтощена, но винаги намираше време за мен. Не само да ми приготви нещо за ядене и да изпере ризите ми, а да бъде до мен.
— Зная. Интересуваше се от всичко, което правиш, без да ти се бърка. Понякога си представях, че е моя майка.
Джордън срещна погледа й.
— Така ли?
— Да. Нали не мислиш, че съм се навъртала до вашата къща само за да дразня теб, Флин и Брад? Обичах да идвам при нея. Имаше излъчване на добра майка и много се смееше. Гледаше те, понякога крадешком, без да знаеш, и очите й издаваха безкрайна обич и гордост. Искаше ми се да имам майка, която да ме гледа така.
Бе трогнат от тези думи и прокрадналото се огорчение изчезна.
— Никога не ме е разочаровала. Нито веднъж. Четеше всичко, което пишех, дори когато бях дете. Запази първите ми съчинения и често казваше, че когато стана известен писател, хората ще се надпреварват да се доберат до най-ранните ми творби. Не зная дали щях да стана писател, ако не беше тя, с непоколебимата си вяра в мен.
— Много би се гордяла е това, което си постигнал.
— Не доживя да види първата ми публикувана книга. Държеше да уча в колеж. И аз имах желание, но мислех да изчакам няколко години, докато припечеля малко пари. Тя настоя, убеди ме колко е важно за нея и отидох да следвам.
Джордън замълча и проследи с поглед един облак, който закри слънцето.
— Изпращах пари у дома, но не бяха достатъчно. Не можех да спестявам много. Не си идвах често. Все не намирах време. Откривах толкова нови неща. После заминах на специализация. Доста години не бях до нея.
— Не бъди твърде жесток със себе си.
— Нима не е истина? Тя винаги поставяше мен на първо място. Бих могъл да се върна при нея по-рано, да изкарвам повече пари в сервиза и да облекча положението й.
Дейна го потупа по рамото и го накара да се обърне с лице към нея.
— Тя не искаше такъв живот за теб. Знаеш го. Искрено се радваше, че пишеш, и много се вълнуваше, когато твои разкази излизаха в списанията.
— Можех да пиша и тук. Когато най-сетне си дойдох, продължих. Изградих сюжет за книга и творях като луд вечер след работа. Когато ти не беше край мен да замъгляваш разсъдъка ми. Вярвах, че ще получа всичко. Пари, слава, уважение. — Говореше припряно, сякаш нямаше търпение да изрече думи, които отдавна панираха в него. — Щях да я измъкна от онази занемарена къща, да купя красив дом за нея на някой хълм и никога пече да не й се налага да работи. Би могла да се занимава е градинарство, да чете или да прави каквото поиска. Щях да се погрижа за нея. Но не можах. Беше твърде късно.
— О, Джордън, нямаш никаква вина за това.
— Не става дума за вина. Тя се разболя. Бях прекарал дълго време далеч от нея и най-сетне се върнах, готов да й се отплатя за всичко. Но болестта й ми попречи. „Малко съм уморена — казваше. — Лека болка. Остарявам“. И се смееше. Не отиде да се прегледа навреме. Парите не стигаха, беше трудно да се измъкне от работа. Когато отиде на лекар, вече бе късно.
Дейна не се сдържа и хвана ръката му.
— Беше ужасно и за двама ви.
— Не обърнах внимание, Дейна. Бях заслепен от амбиции за собствения си живот и не забелязвах, че е болна, докато… Господи, един ден ме накара да седна и ми каза какво са открили в нея.
— Глупаво е да се самообвиняваш. И тя би ти казала същото.
— Може би, и бих го преодолял. Но докато траеше всичко, а и после… Стана толкова бързо, месеците отлетяха неусетно. Лекарите, болниците, операциите, химиотерапията. Не знаех как да се грижа за нея…
— Почакай. Успокой се. Ти се грижеше. Седеше до леглото й и й четеше. За бога, Джордън, дори я хранеше, когато пече не можеше сама. Тогава ти й беше опора. Виждах го.
— Дейна, бях изплашен и ядосан, а не можех да й го кажа. Таях го в себе си, защото не знаех какво друго да правя.
— Беше едва двадесетгодишен, а сякаш целият свят около теб рухваше.
Докато изричаше тези думи, Дейна осъзна, че всъщност навремето не го бе разбирала напълно.
— Чезнеше пред очите ми, а не можех да сторя нищо. Когато знаехме, че умира, и болките й бяха непоносими, последните й думи бяха, че съжалява, че трябва да ме остави. Каза, че откакто съм се родил, не е имало ден, в който да не се е гордяла с мен и да не е благодарила на бога, че ме има. Не издържах. Избухнах в плач. След миг вече си бе отишла. Не зная дали успях да се сбогувам с нея и да й кажа, че я обичам. Не помня какво съм казал и какво съм направил.
Обърна се и тръгна обратно към камъните, които се издигаха сред изсъхналата трева.
— Беше уредила всичко и трябваше само да изпълня волята й, стъпка по стъпка. За опелото, роклята, с която бе пожелала да бъде облечена, музиката, поръчана от нея. Имаше застраховка. Беше заделяла пари всеки месец, бог знае как. Стигнаха, за да покрия неплатените сметки и да преживявам на първо време.
— Ти беше всичко за нея. Искала е да ти даде сигурност.
— Да, направи го, доколкото бе по силите й. Не можех да остана тук, Дейна. В онази къща щях да чувствам скръб всеки път, когато си поема дъх. Не можех да продължа да живея в този град, където на всяка крачка щях да срещам познати. Някои биха казали, че обстановката, с която човек е свикнал, носи утеха, но мен ме изпълваше с болка. Понякога ми се струваше, че се задушавам, а в следващия миг сякаш щях да избухна. Трябваше да се измъкна. Да погреба част от болката, както погребах нея.
— Тогава не сподели това с мен.
— Не можах. Дори и да можех да го изразя е думи, не бих ги изрекъл. Не твърдя, че съм бил прав. Но това е истината. Трябваше да постигна нещо, а тук беше невъзможно. Или така ми се струваше, но каква е разликата?
— Трябваше да заминеш — промълви тя. — Иначе не би станал човека, който си сега.
