Когато свърши с пода, погледна часовника над печката. Наближаваше три и тридесет сутринта. Имаше безупречно чиста кухня, готов бюджет и красиво оформен ценоразпис. Но ако бе направила нова крачка към ключа, не го бе разбрала.
Реши да поспи малко и да започне следващия ден със свежи сили.
Брадли седеше край огъня и пиеше бира. Беше се стоплила от горещината, но за едно шестнадесетгодишно момче това нямаше значение. Баща му би го одрал жив, ако разбереше… а той почти винаги разбираше.
Нямаше намерение да спи. Щеше да изпуши още една цигара, да допие бирата и просто да поседи там.
Идеята да си направят лагер в сянката на „Уориърс Пийк“ бе на Джордън. Тайнственият стар замък винаги бе привличал приятеля му и той не преставаше да измисля истории за хора, живели или намерили смъртта си в него.
Брад трябваше да признае, че наистина представлява вълнуваща гледка. Ако човек се замислеше за него, неизбежно би се запитал кой е построил това величествено здание на върха на един хълм в Пенсилвания. Бе страховито, но красиво.
Все пак „Пийк“ бе слабост на Джордън, а не негова. Брад предпочиташе уединената дървена къща край реката. Макар и да мислеше за преместване в Ню Йорк след колежа и пътуване по света, не можеше да си представи да живее другаде, а не в нея. Поне не за цял живот.
Но колежът, Ню Йорк и животът му по-нататък все още бяха далечно бъдеще. Милион лета напред. Точно сега бе доволен да седи точно на това място, леко замаян от бирата и топлината на огъня в гората.
Взирането в светлините на града от високо превръщаше екскурзиите с Флин и Джордън до тук в още по-вълнуващо приключение, както и прескачането на каменната ограда на „Пийк“. Сякаш бяха бандити, проникващи в затвор, вместо да бягат от него.
В понеделник трябваше да работи. Колкото и добър да бе, старият Брадли Чарлз не търпеше мързеливци. Всеки от семейство Вейн се трудеше, дори през лятната ваканция, и в това нямаше нищо лошо. Но пред него бе цял уикенд, който щеше да прекара с приятелите си. Щяха да поскитат на воля из гората и сред дивите треви.
Брад знаеше какво е отговорност. Към семейството, бизнеса и името Вейн. Някой ден щеше да се прочуе със своя принос като баща си и дядо си. Но понякога едно момче чувства нужда да се откъсне от всичко това, да пийне бира, да хапне няколко прегорели хотдога и да пренощува край лагерен огън с добри приятели.
Не знаеше къде бяха изчезнали и двамата, но нямаше да си прави труда да ги търси. Продължи да отпива от бирата си, въпреки че тънко натрапчиво гласче в съзнанието му казваше, че всъщност вкусът й не му допада особено. Пушеше цигара, загледан в светулките, които изнасяха среднощното си светлинно шоу.
Чу вик на бухал и го побиха тръпки, но монотонното бръмчене на насекомите скоро го накара да се унесе в мисли как да примами Патси Ауърбак на задната седалка на колата си. Засега връзката им се ограничаваше с дълбоки целувки, преплитане на езици и от време на време плъзване на ръка през деколтето на тениската към гърдите й.
Изгаряше от желание да разкъса тази тениска.
Проблемът бе, че Патси искаше първо да чуе уверенията му, че я обича, а това му се струваше прекалено. Харесваше я и бе трудно да устои на прелестите й, но любов? Господи.
За него това бе част от далечното бъдеще. Не обичаше Патси и не мислеше, че някога ще изпитва подобни чувства към нея. След време щеше да се появи жена, която да ги събуди, но… бе твърде рано. Не искаше да я срещне скоро.
Преди това имаше много неща, които мечтаеше да направи, и места, които на всяка цена трябваше да посети.
Междувременно носеше в портфейла си презерватив, който при малко повече насърчение щеше да използва с Патси Ауърбак.
Допи бирата си и се изкуши да отвори и втората, която му се полагаше от касата. Но не бе забавно да пие сам.
Изчака да чуе някоя груба реплика или обидна дума и се намръщи, когато гората остана съвсем тиха.
— Хайде, стига сте се крили. Ако не се върнете, ще изпия всичката бира сам.
Отговорът бе ново изшумоляване, от противоположната посока. По гърба му пропълзяха тръпки, но ги потисна и за да докаже мъжеството си, посегна към втората бира.
— О, да, изплашихте ме. Помощ! Умирам от страх.
Изсумтя, отстрани капачката и отпи голяма глътка.
В мрака отекна ръмжене на кръвожаден звяр.
— Стига, Хоук, гадняр такъв.
Но докато изричаше тези думи, гласът му затрепери и зъбите му затракаха. Потърси един от шишовете, които бяха издялкали, за да пекат наденички.
Ужасяващ вик на болка и страх раздра тишината. Брад скочи на краха и стисна шиша като меч. Размаха го във въздуха и докато се взираше в сенките, стомахът му се сви.
Няколко дълги мига не чуваше нищо освен неудържимото биене на сърцето си.
Следващият вик съдържаше името му.
Край него проблясваха светулки, докато тичаше по посока на звука. Беше гласът на Флин и бе издал агония, която бе невъзможно да е престорена. Прозвуча нов вик. Този път от Джордън зад него и сякаш разсея мрака.
Обзет от паника, Брад се завъртя и чу удари, които се стоварваха със свръхчовешка сила. Изведнъж нощта се изпълни със звуци. Вятърът свиреше в короните на дърветата и около него падаха отчупени клони. От всички посоки долетяха викове, лятната жега се превърна във вледеняващ студ и по земята запълзя мъгла, която заля краката му като хладна вълна.
Бе завладян от страха. За приятелите си и за собствения си живот.
Изскочи от гората и се озова сред високите треви край заострените кули на „Уориърс Пийк“.
Луната, едра и кръгла, сякаш плуваше в небето над замъка. На светлината й видя приятелите си да лежат сред тези високи треви. Разкъсани. Отправяйки отчаяни молитви, побягна към тях. Подхлъзна се в локва кръв и падна на колене в нея до тялото на Флин. Стомахът му се разбунтува, когато сграбчи влажните му топли ръце.
От пръстите му потече кръв, озарена от ярката светлина на съвършено бялата луна.
— Не — промълви Брад с треперещ глас. Затвори очи и напрегна волята си. — Не — повтори той по- уверено, отвори очи и отново погледна Флин. — Това е измама.
Докато Брад се бореше със страха и скръбта, приятелят му раздвижи глава върху разкъсания си врат и се усмихна.
— Хей, нещастнико, знаеш ли, че ти си следващият?
Въпреки че сърцето му едва не изскочи, рязко се изправи и извика:
— Шибана измама.
— Много ще боли.
Все още усмихнат, Флин се надигна и избухна в зловещ смях, към който се присъедини и Джордън. Заплашително запристъпваха към него.
— Всички сме храна за дивите зверове — каза Джордън и му намигна с единственото си неизтръгнато око. — Нищо друго.
Докато се приближаваха, Брад усети мириса на смъртта.
— Трябва да се постараеш повече, Кейн. Доста повече, защото това не действа.
Болката бе умопомрачителна и пропълзя от гърдите му към всяка клетка на тялото му. Със сетни сили раздвижи устни и се усмихна на приятелите си, които изглеждаха като герои от филм на ужасите.
— Страховита гледка сте.
