онази нощ той видя Роуина на парапета на „Пийк“. Бях на шестнадесет години, Зоуи. На същата възраст ти си напуснала дома си.
— О. — Тя скръсти ръце и ги потърка над лактите, сякаш бе почувствала студ. — Мислиш, че и това означава нещо?
— Не бива да пренебрегваме никое съвпадение. Беше важна нощ за мен, както и за Флин и Джордън. Тогава не го осъзнавахме. Просто една от многото летни нощи, в които вършехме лудории. Но тя се оказа границата между детството и зрелостта. Както твоето решение, взето на същата възраст.
— За мен беше различно.
— Да. Но може би, ако Кейн бе успял да изопачи случилото се поне в съзнанието ми, щях да гледам на него по различен начин. Както и на живота си по-нататък, на Флин и Джордън, на завръщането си тук и на запознанството си с теб.
— Значи, ако бе успял да разруши доверието помежду ви, като ги настрои срещу теб… или поне да промени представата ти за тях, би могъл да разклати всичко, което имаме. Дори да го унищожи.
— Според мен това е било част от плана му.
Зоуи смутено стисна устни.
— Провалил се с и навярно е ядосан.
— Да, несъмнено. Мисля, че през следващите дни никой от нас не бива да остава задълго сам. Искам двамата със Саймън да дойдете у дома.
— Не мога…
— Зоуи, помисли. — Вече подготвен за възраженията и, той се приближи и сложи ръце на раменете й. — Решителната крачка зависи от двама ни. Трябва да се държим един за друг. А и просто искам да бъдете край мен. Ти и синът ти.
— Това е проблемът. Как да му обясня защо се налага да се пренесем при теб?
— Вече знае достатъчно, за да го приеме. Нима мислиш, че би имал нещо против да живее в къщата с голямата стая за игри?
— Не, не мисля. — Зоуи отмести ръцете му и скочи на крака. — Брадли, не искам той да… Зная какво означава това за едно дете. След като баща ми ни напусна, често за известно време при нас се нанасяше друг мъж.
Лицето му застина.
— Нещата не стоят така. По-сериозни са във всяко възможно отношение. Зоуи, вие със Саймън не сте нещо мимолетно за мен.
Тя затаи дъх.
— Не бива да прибързваш.
Търпението му бе на изчерпване и гласът му издаде това.
— Може би ти не бива да бъдеш толкова предпазлива. Не желаеш ли да чуеш какво означаваш за мен и какво изпитвам към теб?
— Нима някой от нас е в състояние да мисли трезво по въпроса? — Струваше й се, че се задушава, и затова открехна прозореца. — Не знаеш какви ще бъдат чувствата ти към мен след края на изпитанието. В момента и двамата сме въвлечени в нещо, което ни кара да преувеличаваме всичко.
— Привличаш ме от първия миг, в който те зърнах.
— Престани — задъхано промълви тя. Сякаш около сърцето й се затягаше обръч. — Не знаеш колко дълбоко могат да ме наранят тези думи.
— Може би наистина не зная. Кажи ми.
— Сега не е моментът. — Въпреки че мислено се нарече страхливка, тя застана с лице към него и поклати глава. — И двамата трябва да тръгваме.
Брад обхвана брадичката й и я целуна.
— Ще поговорим и за това, и за много други неща. Но засега нека решим къде ще живеем. Щом не си съгласна вие да дойдете при мен, аз ще се пренеса при вас. Но искам да си помислиш дали все пак не съм прав. Ще намина след работа и ще се разберем.
Четиринадесета глава
В дванадесет и тридесет Зоуи монтираше неонови лампи в книжарницата на Дейна. Бяха решили през този ден да се съсредоточат върху една част от сградата, докато добие завършен вид. Дейна бе спечелила жребия.
— Струва ми се разумно. — Дейна подреди картички на малък въртящ се статив. — У Брад има повече пространство, а и той ползва услугите на почистваща фирма. Умее и да готви това-онова. Ще можеш да се съсредоточиш върху ключа и салона си и няма да имаш други грижи до края на месеца.
Зоуи не би могла да отрече, че звучи логично. Но…
— Не е толкова просто. Как да проверя теорията си, че къщата ми е част от изпитанието, ако не живея в нея?
— Стигна ли донякъде с тази теория? — попита Малъри.
— Не, поне така ми се струва, но започнах да работя върху нея едва преди два дни.
Последва мълчание и Зоуи отчаяно тръсна ръце.
— Добре, зная, че ако беше вярна, досега би трябвало да почувствам нещо. Но не мога да бъда сигурна.
— Струва ми се, че търсиш оправдание — каза Дейна с лек укор.
Зоуи й хвърли смразяващ поглед.
— Не е така. Просто съм… предпазлива. Не е като настаняването на Джордън в твоя апартамент, докато чакате „Пийк“ да се освободи, или като съвместния живот на Малъри и Флин. Вие сте сгодени. Трябва да мисля и за Саймън.
— Брад е луд по Саймън — изтъкна Малъри.
— Зная. — Зоуи повдигна електрическата отвертка, за да прикрепи поредната лампа към тавана. — Но това не означава, че трябва да се съберем да живеем заедно. Не искам Саймън да се чувства неловко заради мен и Брад. Да се смущава, че спим в едно легло, от големите стаи, пълни с чупливи неща, от вниманието и… всекидневното общуване с Брад.
Малъри престана да подрежда книги.
— Само за неговото неудобство ли се тревожиш?
— Не — въздъхна тя и подаде отвертката на Дейна. — Опитвам се да овладея чувствата си. Да не преминавам границите на разума. Имам много причини.
— Не гледам на теб като на жена, която си налага ограничения.
Зоуи взе осветителното тяло, което Малъри й подаде, и го прикрепи към монтираните пластини.
— Мислиш, че трябва да се съглася?
— Мисля, че трябва да постъпиш така, че да се чувстваш щастлива. Понякога е по-трудно и рисковано да направиш това, което би ти донесло щастие, отколкото да запазиш чувството си за сигурност.
Въпреки че далеч не бе сигурна кое би я направило щастлива или кое би я накарало да трепери от страх, Зоуи наруши рутината и мина да вземе сина си от училище.
— Мислех, че ще ходя у госпожа Хенсън.
— Зная. — С вече усвоено движение, тя отмести рамото си, когато Мо пъхна глава между седалките, за да поздрави Саймън. — Обадих й се. Трябва да поговоря с теб.
— Загазил ли съм?
— Не зная. — Зоуи повдигна вежди. — Ти ми кажи.
— Не, кълна се. Не съм направил нищо лошо.
Когато паркира, махна с ръка на господин Хенсън, който метеше окапалите листа в двора си.
— Добре. Да влезем да хапнем и да си поговорим.
— Мо. — Саймън се подготви за любимата си игра. — Бисквитка! — извика той и избухна в смях, когато кучето се втурна като обезумяло към входната врата.
— Мамо?
