след часа за лягане.
Разопакова своите вещи, подреди дрехите си в чекмеджетата на старинния махагонов скрин с аромат на кедър, а козметичните си принадлежности — върху огромния зелен плот в банята в съседство.
— Не свиквай с хубавите неща — каза си тя, докато прокарваше пръсти по бялата дантелена покривка на огромното легло, в което щеше да спи.
„Само за няколко дни — помисли си Зоуи. — Като глава от приказка“.
Вдигна поглед към облицования с дърво в естествен цвят таван и се запита какво би било да се събужда сутрин в тази стая, в това легло.
Тъкмо затваряше ципа на празния си куфар, когато Брад почука на касата на отворената врата.
— Намери ли всичко, което ти е нужно?
— Много повече. Стаята е великолепна, сякаш се намирам в съблазнителна топла бисквита. — Приклекна и пъхна куфара под леглото. — Изкушавам се да заподскачам върху матрака като Саймън.
— Позволявам ти.
Въпреки че се усмихна, очите й издадоха тревога. Посочи към жълтите рози на тоалетката.
— Откъде беше толкова сигурен, че ще се съглася?
— Знаех, че здравият ти разум ще надделее, както и желанието ти да завършиш изпитанието успешно.
— Ти си забележителен мъж, Брадли. — Зоуи отново плъзна пръсти по дантелата. — Умееш да постигаш своето.
— Държах и ти, и Саймън да бъдете на най-безопасното място. Дори ако трябваше да ви довлека тук насила, бих го направил. Благодаря ти, че спести това и на двама ни.
— Ако беше се опитал да ме довлечеш насила, негодуванието щеше да надделее над здравия ми разум. Но наистина е най-разумно да не се отделяме един от друг.
— Добре. Ще ми позволяваш ли да се промъквам тук нощем?
Въпреки опита си да запази хладнокръвие, Зоуи усети, че устните й трепнаха.
— Къщата е твоя.
— Изборът е твой.
Тя се засмя и поклати глава.
— Много хитро. Трябва да поговорим. Може ли да слезем долу?
— Разбира се. — Подаде й ръка и макар и доловил колебанието и, изчака, докато тя се приближи и я пое. — Какво ще кажеш да пийнем по чаша вино пред камината?
— С удоволствие. Всичко тук е прекрасно. Страхувам се, че Саймън ще счупи нещо.
— Престани. Когато се нанасях, Флин намина с Мо. Първото, което кучето му направи, бе да счупи една лампа. Не беше национална катастрофа.
— Може би съм твърде боязлива.
— Разполагай се. Ще донеса виното.
Камината вече бе запалена. Навярно се бе погрижил за това, докато тя бе разопаковала багажа си. Както останалата част от къщата, и тази стая бе уютна и интересна. Пълна бе със сувенири, навярно събирани при множеството му пътувания. Бяха поставени на най-подходящите места, както и творбите на изкуството.
Интериорът издаваше, че обитателят на къщата е човек, който знае какво желае и е свикнал да има най-доброто.
Приближи се да разгледа градски пейзаж от Париж. Кафенета с пъстри чадъри, реки от цветя и величествената Триумфална арка на заден план.
Не можеше да се сравнява с нейните картички в рамки.
Тон бе седял в някое от тези оживени кафенета и бе пил кафе от малка чашка, а тя можеше само да мечтае затова.
Брад се върна с бутилка вино в едната ръка и две чаши в другата.
— Купих я преди две години — каза той, когато застана до нея срещу картината. — Хареса ми оживлението по улиците и тротоарите. Струва ми се, че чувам клаксоните на колите. — Напълни едната чаша и й я подаде. — Всички от семейство Вейн имаме слабост към изкуството.
— Може би трябва да отворите музей.
— Всъщност баща ми работи върху една идея. Хотел. Курортен комплекс. Ще изложи в него част от колекцията си и ще има повод да купува нови творби.
— Решил е да построи хотел само за да има къде да изложи колекцията си?
— И с тази цел, и като ново начинание. Ключовите думи за семейство Вейн са „изкуство“, „дърво“ и „капитализъм“. Търси подходящо място на възвишенията. — Брад сви рамене, което бе жест едновременно на нехайство и самоувереност. — Но ако не тук, ще го построи другаде. Когато Брадли Чарлз III си науми нещо, не приема отговор „не“.
— Значи си се метнал на него.
— Това е комплимент за мен. Той е добър човек. Малко властен, но добър съпруг и баща и изключителен бизнесмен. Ще те хареса.
— Едва ли.
— Ще ти се възхити за всичко, което си постигнала в живота си, и за стремежа ти да създадеш нещо значимо. Ще каже, че си момиче с хъс, а това е качеството, което той цени най-много на света.
Зоуи предполагаше, че мъж като Брадли Чарлз Вейн III би я опекъл на скарата си, ако разбереше, че има връзка със сина му.
— Обичаш ли родителите си?
— Много.
— Аз не зная дали обичам майка си. — Изрече тези думи, без да мисли. Прозвуча ужасно. Иска ми се да я обичам, но не зная дали е така. — Шокирана от собствените си думи, тя се отпусна на страничната облегалка на един фотьойл. — Не съм виждала баща си от толкова години. Дори не го познавам, как бих могла да го обичам? Той ни напусна. Изостави съпругата и четирите си деца и не се върна.
— Постъпил е жестоко с вас. Било е тежко за майка ви.
— За всички нас — съгласи се Зоуи. — Но особено за нея. Не просто разби сърцето й, а я направи толкова крехка и ранима, че престана да се грижи за нас. Тръгна след него и мислех, че няма да се върне.
— Оставила ви е сами? — Гласът му затрепери от нескрита ярост. — Четири деца?
— Беше си наумила на всяка цена да го доведе обратно. Нямаше я само няколко дни, но… Господи, толкова се страхувах. Какво щях да правя, ако не си бе дошла?
— Нямаше ли на кого да се обадиш за помощ?
— Сестрата на мама, но двете непрекъснато се караха, така че не исках да й се обаждам. Не знаех дали да се обърна към роднините на баща си. Нямах представа как да постъпя, така че просто се грижех за по- малките и чаках да се върне.
Умът му не можеше да побере това.
— На колко години беше?
— На дванадесет. Джуниър е само с една година по-малък от мен, но не ми помагаше. Джолийн е с три по-малка от него, значи трябва да е била на осем. По цял ден плачеше. Не съм виждала друг човек, който да лее толкова сълзи. — Зоуи въздъхна. — Мейзи, най-малката, беше на пет и не разбираше какво става, но знаеше, че има нещо нередно. Не я изпусках от очи дори за миг. Не знаех какво ще правим, ако храната и парите ни свършат. — Настани се удобно на фотьойла и закрепи чашата между коленете си. — Но тя се върна. Помня колко уморена и измъчена изглеждаше. Виждала съм я още по-уморена. Правеше за нас всичко, което бе по силите и, но не зная дали ни обичаше истински. Може би вече не е била способна. — Вдигна поглед към Брад. — От такова семейство произхождам. Исках да знаеш.
— Нима мислиш, че това ще промени чувствата ми към теб? Че егоизмът и безотговорността на родителите ти ще ме накарат да престана да те обичам?
Ръката й затрепери и над ръба на чашата й полетяха пръски вино.
— Не говори за любов, когато дори не ме познаваш.
— Познавам те, Зоуи. Искаш ли да ти кажа какво зная за теб? Какво виждам и какво изпитвам към теб?
