— Да?
— Мислиш ли, че когато Мо си отиде у дома, Флин ще му позволи да ни идва на гости?
— Разбира се. — Зоуи се спря пред вратата, докато Мо нетърпеливо подскачаше. — Саймън, зная, че би искал да имаш свое куче. Защо не ме молиш да си вземем?
— Сигурно все още не можем да си го позволим.
— О…
Със свито сърце, тя отвори вратата и пусна Мо да се затича към кухнята и бисквитките.
— Струва пари. Дори ако го избереш от приют, се плаща. Освен това трябва да му купуваш храна и играчки и да го водиш на ветеринар за ваксини. Но спестявам. Догодина ще можем да си вземем куче.
Зоуи се боеше, че гласът й ще затрепери, и само кимна. Използва времето, докато окачваше палтата, за да се успокои. Когато влезе в кухнята, Саймън бе стоварил ученическата си раница на пода и изваждаше бисквитка за вече отчаяния Мо.
Наля на сина си чаша мляко и започна да нарязва ябълка, защото чувстваше нужда ръцете й да бъдат заети, докато говори.
— Знаеш, че се опитвам да направя нещо важно, да открия един ключ.
— За магьосниците.
— Да, за магьосниците. Много се старая и понякога си мисля, че днес ще го намеря, а друг път напълно губя вяра. Сигурна съм, че ще се нуждая от помощ.
— Моята ли?
— Донякъде. — Зоуи сложи резените ябълка и добави грозде. — Брадли също иска да ми помогне, а магьосниците ми казаха, че неговата помощ е важна.
— Той е доста умен.
— Много го харесваш, нали?
— Аха. — Саймън си вае парче ябълка от чинията. — А ти?
— Да, и аз го харесвам. Мисли, че ще може да ми помогне повече, ако се преместим при него за известно време.
С неразгадаемо изражение дори за майка си, Саймън остана загледан в нея, докато дъвчеше.
— Да живеем там, в неговата къща?
— Просто да му погостуваме.
— Заедно с Мо ли?
Щом чу името си, кучето захапа любимата си топка за тенис и пъхна голямата си глава под ръката му.
— Да, сигурна съм, че и Мо може да дойде.
— Супер. — След като ритна топката и прати кучето да я гони, Саймън откъсна зърно грозде. — Там му харесва. Забавно е.
— Ще бъдем на гости, Саймън, така че и двамата с Мо… — Този път тя ритна топката. — трябва да се държите прилично.
Саймън кимна, когато Мо се плъзна по пода, удари се в задната врата и донесе обратно топката.
— Добре. Значи с Брад ще спите в едно легло и ще правите секс?
— Какво? — почти изпищя тя.
— Чък казва, че родителите му го правят в леглото си, а стаята им е точно до неговата. Майка му издавала звуци, като че ли я боли.
— Мили боже.
Без да откъсва очи от лицето й, Саймън изпрати топката и Мо към другия край на стаята.
— Боли ли?
— Не — едва промълви тя и прочисти гърлото си. — Не боли. Трябва да започнем да събираме багажа, ако…
— Тогава защо тя крещи?
Зоуи почувства, че пребледнява, а след миг кръвта отново нахлу под кожата й и страните й пламнаха.
— Хм. Някои хора просто… — „Боже мой, помогни ми“. — Нали, когато играеш видеоигри и си много развълнуван… ти викаш и издаваш разни звуци?
— Да. Защото е забавно.
— Е, и сексът може да бъде забавен, но хората трябва да бъдат достатъчно зрели и да държат един на друг, за да изживеят това заедно.
— Мъжете трябва да слагат презервативи, за да не се разболее някой и да не направят бебе, без да го искат. — Кимайки като мъдрец, Саймън доизяде гроздето. — Бащата на Чък има няколко в чекмеджето до леглото си.
— Саймън Маккорт, каква работа имаш да ровиш в чекмеджето на господин Баристър?
— Чък рови. Извади един и ми го показа. Изглеждат смешно. Но Брад трябва да слага такова нещо, за да не се разболееш, нали?
— Саймън. — Зоуи затвори очи за миг. — Саймън — повтори тя. — Няма да гостувам на Брад, за да правим секс. Когато двама възрастни имат такава връзка, тя е нещо много лично.
— Тогава майката на Чък не бива да вдига толкова шум.
Зоуи отвори уста за миг, а след това закри лице и се смя, докато от очите й потекоха сълзи.
Когато Брад пристигна, вече бе опаковала по един куфар за двамата, бохча с неща, които Саймън смяташе за жизненоважни, и друга със своите най-необходими вещи. Бе натъпкала храната от хладилника и любимите лакомства на Саймън в хладилната чанта. Освен това трябваше да вземе огромна торба кучешка храна и кашон с играчките на Мо.
— На сафари ли ще ходим? — попита Брад, след като юда багажа.
— Ти поиска да се пренесем при теб — напомни му Зоуи.
Той докосна хладилната чанта с върха на обувката си.
— У дома има предостатъчно храна.
— Тази ще се развали, ако не я изядем. Освен това не искам да не издържаш и да глезиш Саймън. Трябва да се съобразява с някои правила, както тук. Ако ги наруши, кажи ми и ще си поговоря с него.
— Нещо друго?
— Да. С удоволствие ще готвя и за трима ни и ще делим ежедневните разходи.
— Щом искаш да готвиш, нямам нищо против, но няма да харчиш пари за храна.
— Не възразявай. Или аз ще поема издръжката ни, или няма да тръгнем. — Грабна палтото си и пъхна ръце в ръкавите. — Няма да разтребвам след теб, но ще вдигам нашите съдове. Когато искаш да останеш насаме, не се срамувай да го кажеш.
— Може би трябва да напиша тези правила. — Брад потупа по джобовете си, сякаш търси бележник. — Защото, изглежда, започва нещо като състезание.
— Струва ти се смешно, но досега не си живял под един покрив с деветгодишно момче и куче. Вероятно към края на месеца ще се нуждаеш от терапия, така че, ако в един момент ти писне, просто кажи.
— Това ли е всичко?
— Само още едно. По-рано със Саймън си поговорихме и мисля, че трябва да отправим…
Не довърши мисълта си, защото момчето дотича, следвано от кучето, и я прекъсна.
— Мамо, щях да забравя дракона си.
— Саймън, отиваме само за няколко дни. Няма нужда да вземаш всичките си вещи.
— Да видим. — Брад грабна пластмасовия дракон. Когато натисна бутона за задействане на механизма, от зиналата уста изскочи бледозелена панделка, която би трябвало да представлява течащи лиги. — Страхотно.
— Предавам се. Саймън, да натоварим всичко в колата.
Бяха необходими доста време и увещания, за да придумат Саймън да си легне. Зоуи не би могла да го упрекне за радостта и вълнението, които го караха да щурее. Стаята, в която бе настанен, бе двойно по- голяма от неговата у дома, имаше стереоуредба и телевизор.
Въпреки че въведе правила за тази част от къщата, Зоуи щеше да надава ухо за звуци от телевизор
