Тя поклати глава.
— Господи, не зная какво да правя. Как да те накарам да разбереш опасенията ми? Страхувам се, че ако отново започна да изпитвам силни чувства и пак преживея подобен удар, бих могла да стана безчувствена като нея.
— Говориш за Джеймс Маршъл.
Зоуи въздъхна.
— Обичах го. Брадли, толкова го обичах. Сякаш се намирах в кристална топка, където всичко беше толкова светло и красиво. Не беше мимолетно, безразсъдно приключение.
Брад седна до нея.
— Разкажи ми. Искам да узная всичко — каза той, доловил колебанието й. — Може би една от стъпките по пътя към ключа е да го споделиш с мен.
— Не се срамувам — тихо заговори тя. — С част от нещата, които ми се случиха, е било писано да се справя сама, но заслужаваш да чуеш за тях.
Брад докосна ръката й.
— Как се запозна с него?
— Би могло да се каже, че чрез майките ни. Мама правеше прически на госпожа Маршъл. Понякога я викаше в дома си преди прием или важно светско събитие.
И аз отивах, за да сложа шампоан или да се погрижа за маникюра й. Държеше се мило с мен. Винаги беше много любезна, без превземки. Поне не твърде много — поправи се Зоуи. Разговаряше с мен и отговаряше на всичките ми въпроси за цветята на тоалетката и картините по стените. Разпитваше ме за училището, за момчетата и винаги ми даваше по пет долара повече, тайно от майка ми. Джеймс учеше в пансион. Видях го няколко пъти, но той не ми обърна внимание. Съзерцавах снимката на бюрото на госпожа Маршъл. Беше толкова красив, като принц или рицар от приказките. Може би тогава пламна любовта ми към него. Много момичета се влюбват така.
— Както и някои момчета — добави Брад.
— Може би. Често даваха приеми в голямата си къща. Госпожа Маршъл обичаше да бъде домакиня на приеми. Наемаше ме за сервитьорка на някои от тях и дори ми купи красива черна пола и бяла блуза, за да изглеждам представително. На едно парти през пролетта, когато си бе у дома, Джеймс ме забеляза.
Зоуи сведе поглед към чашата си, за която почти бе забравила. Опита се да събере мислите си, докато отпиваше.
— Влезе след мен в кухнята и ме заговори. Флиртуваше с мен. Бях толкова срамежлива, че ръцете ми започнаха да треперят. Но беше много тактичен. Когато гостите си тръгнаха и всичко беше разчистено, той ме откара до вкъщи. — Повдигна рамене и отново ги отпусна. — Не биваше да се качвам в колата му. Знаех, че майка му не би одобрила. А моята щеше да ме одере жива. Но не устоях на изкушението. Съгласих се да се видим отново. Измъквахме се тайно от къщи, защото родителите ни не биха позволили да се срещаме. Това правеше връзката ни още по-вълнуваща. Като Ромео и Жулиета. И двамата бяхме млади и лекомислени. Единственото, което ни интересуваше, беше любовта.
Срещна погледа на Брад и сякаш прочете мислите му.
— Смяташ, че ме с използвал, но не беше така. Може би не ме е обичал колкото аз него, но имаше чувства. Беше едва на деветнадесет, завладян от романтиката, също като мен.
— Зоуи, деветнадесетгодишен младеж с неговия произход и стандарт е знаел доста повече за… живота от теб.
— Може би. Всъщност аз не знаех почти нищо за света. Но не ме е принуждавал. Не искам да си помислиш това. Не беше настойчив и няма по-голяма вина от мен. Просто се случи.
— А когато му каза, че си бременна?
Зоуи бавно си пое дъх.
— Разбрах го едва в третия месец, не бях наясно с тези неща. До септември не бях напълно сигурна, а тогава той учеше в колеж. Когато си дойде един уикенд, му казах. Беше ядосан и изплашен. Като се замисля сега, предполагам, че чувствата му вече не са били така силни. Откривал е нови вълнуващи неща в колежа, а изведнъж някакво момиче от родния му край, към което е загубил интерес, се оказва бременно.
— Да, лош късмет за него.
Тя леко се усмихна.
— Много сурово го съдиш.
— Бих му дал да разбере, ако ми се удаде възможност. — Обзет от негодувание, Брад етапа да си налее още половин чаша вино. — Може би донякъде ревнувам. Но изпитвам гняв към него главно защото те с оставил да се справяш сама.
— Обеща да постъпи както е редно, да ме подкрепи. Все още вярвам, че е бил искрен, макар и изплашен и ядосан.
— Думите не струват нищо.
— Така е. — Зоуи кимна замислено, докато Брад крачеше из стаята. — Мъж като теб би изпълнил обещанието си, но не всички са устроени еднакво. А и понякога правилната постъпка не е тази, която предполагаме. Тук съм, защото той не удържа на думата си, така че това е било най-доброто за мен и Саймън.
— Добре. Какво стана по-нататък?
— Решихме да кажем на родителите си, а после да направим каквото трябва.
— Но той не го направи.
— О, каза на майка си, както и аз на своята. Мама беше бясна, но дълбоко в себе си злорадстваше. Лицето й го издаде, докато ме слушаше. Мислеше, че така ми се пада, защото си въобразявам, че съм нещо повече от другите, а всъщност не съм. Все пак се застъпи за мен, когато госпожа Маршъл дойде у дома. — Зоуи гордо повдигна брадичка. — Нарече ме лъжкиня и измамница, която е завъртяла главата на сина й зад гърба й. Каза, че няма да ми позволи да проваля живота на момчето й и че ако съм бременна, това не означава, че детето е на Джеймс. Дори и да е така, нямало да допусне той да плаща цял живот за глупавото си увлечение по мен. Каза още, че ме е приела в дома си и ми е имала доверие, а аз съм се оказала долна уличница. Хвърли на масата чек за пет хиляди долара и заяви, че няма да получа нищо повече. Щели да стигнат за аборт или каквото реша да правя. Заплаши, че ако се опитам да изкопча нещо повече или отново да се срещна с Джеймс, ще се погрижи семейството ми да си плати.
— Носела си нейното внуче.
— Тя не виждаше нещата така. Не можеше. Щеше да изпълни заканата си, имаше достатъчно пари и власт, а аз нямаше с какво да застана срещу нея. Изпрати Джеймс някъде, не зная къде. Писах му до колежа, за да го попитам какво би искал да направя. Не отговори, което беше ясен знак за мен. Взех парите и спестяванията си и заминах. За нищо на света не бих отгледала детето си на паркинг за каравани, близо до семейство Маршъл. След като се роди Саймън, изпратих на Джеймс още едно писмо със снимка на бебето. Получих го обратно неотворено. Реших да затворя тази страница и да продължа напред. Нямах намерение да търся някого, който да ми осигури приличен живот или да ми казва какво да правя. Да ме уверява в любовта си и да обещава, че ще постъпи както е редно.
Брад отново седна и остави чашата си на масата.
— Доказала си, че можеш да осигуриш добър живот за себе си и Саймън. Сама. Какво още има да доказваш?
— Ако се обвържа с теб и ти си отидеш… Нямам смелост да поема този риск. Може би, ако от него зависеше само моята съдба, бих го поела. Но не е така.
— Не вярваш, че съм влюбен в теб.
— Вярвам, че самият ти си убеден в това и си готов да постъпиш както е редно дори ако не е най- доброто за теб. Ще те помоля да почакаме, докато срокът ми изтече и нещата вече не са така романтични и вълнуващи, за да видим как ще се чувстваме заедно тогава.
Явно тя виждаше във връзката си с него отражение на онова, което бе преживяла с Джеймс, и не преставаше да прави съпоставки. Брад се опита да преодолее негодуванието си и да я разбере.
— Ще ти задам само един въпрос. Обичаш ли ме?
— Да, не мога да го отрека, но не мога да реша какво да правя с чувствата си.
