— Значи и за двама ни.
Зоуи вървеше както миналия път, но не се появи нито белият елен, нито чувството, че изживява съдбовни мигове. Когато излязоха на чакълената настилка, тя отново спря.
— Трябва да се видя с майка си. Не е нужно да идваш.
— Не искаш да ме запознаеш с нея?
Зоуи се загледа в караваните и въздъхна.
— Може би е най-добре да дойдеш. В събота има най-много клиентки, сигурно ще бъде заета, така че няма да се застояваме дълго.
Няколко деца се люлееха на ръждясала люлка, а вързан мелез между доберман и друга неизвестна порода лаеше, сякаш е надушил кръв. В караваната вляво се разиграваше скандал, а вдясно малко момиченце седеше на ръждясали стъпала и пееше приспивна песен на куклата си.
Детето вдигна глава и чаровно се усмихна на Брадли.
— Време е Сиси да си ляга — прошепна то.
Той приклекна и наклони глава да огледа куклата.
— Много е красива.
— Моето сладко бебче.
Вратата зад момиченцето се отвори и излезе млада жена с пешкир в ръка, която подозрително изгледа новодошлите.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя и сложи ръка на рамото на детето.
— Просто гледам Сиси — отвърна Брад.
— Аз съм Зоуи, дъщерята на Кристъл Маккорт. — Разбрала загрижеността на майката, Зоуи се приближи и докосна ръката му. — Наминахме да я видим.
— О! — Жената видимо се успокои. — Радвам се да се запознаем. Изплашихте ме. Клоуи знае, че не бива да разговаря с непознати, но често забравя. Твърде доверчива е. Предайте много поздрави на госпожа Маккорт и благодарности за хубавата прическа на Клоуи.
— Ще й предам.
Докато се отдалечаваха, Зоуи чу жената да казва:
— Прибирай се при мама, миличко.
— Някои хора имат щастлив живот тук — прошепна та. — Отглеждат цветя в консервени кутии и си устройват пикници през лятото.
— А други живеят в палати и са нещастни. Няма значение къде живееш, важното е как и с кого.
„Може би — помисли си Зоуи. — Трябва да запомня и това“.
— Ето я нашата. Нейната. Нашата. — Отпусна ръката, с която бе посочила към очуканата зелена каравана. — Извинявай, че се срамувах да ти я покажа. Досега отказвах да те доведа, което беше грешка. Винаги съм била твърде горда. Мисля, че мама е права.
— Значи не си съвършена. Може би всъщност не те обичам.
Тя се опита да се засмее, но смехът заседна на гърлото й.
— Ще ме представиш ли на майка си, или аз да почукам на вратата й?
— Няма да те хареса.
— Забравяш за неустоимия ми чар.
Доловила насмешката в уверения му тон, Зоуи вдигна поглед към лицето му.
— Той е едно от нещата, които няма да й допаднат.
С въздишка на примирение, тя изкачи стъпалата. Чу момичешки гласове, най-малко два.
„Усилена подготовка за събота вечер — помисли си Зоуи. — Вечер за вълнуващи срещи“.
Някои момичета бяха готови на всичко, за да привлекат вниманието на връстниците си. Почука на металната рамка на мрежата против насекоми, отвори я със скърцане и побутна вътрешната врата с рамо.
Клиентките бяха три. Косите на едната бяха увити във фолио. Явно бе решила да стане блондинка. На втората бяха късо подстригани и вече намазани с гел, а третата чакаше реда си и разглеждаше списание за модни прически.
Развълнуваното им бърборене изведнъж секна, а когато забелязаха Брад зад нея, прозвуча сподавено кикотене.
Стаята бе изпълнена с мирис на перхидрол, боя, дим и снощната вечеря.
Кристъл сложи тенджерка с яйца на котлона, обърна се и повдигна вежди.
— Кой вятър те довя насам за втори път тази седмица? Дори нямам рожден ден.
Погледът й подозрително се спря върху лицето на Брад.
— Отново имах път насам. Искам да те запозная с приятеля си Брадли.
— Брадли. Богаташко име.
— Приятно ми е, госпожо Маккорт.
— Тук стана пренаселено. — Кристъл грабна кутия цигари и розова запалка. — Стойте отвън.
— Приятен ден, госпожици — обърна се Брад към момичетата и те отново избухнаха в смях.
— Виждам, че си заета — заговори Зоуи.
— Тази събота бизнесът върви. — Когато вратата се затвори зад нея, майка й щракна запалката и изпусна дим. — Момичето на Джейкъбсън иска изрусяване, за да прилича на Бритни Спиърс. Имаше хубава кестенява коса, но не беше моя работа да я разубеждавам, щом настоява да я разваля.
— Хейли Джейкъбсън? Когато я видях за последен път, беше дете.
— Вече е на шестнадесет. Ти беше на толкова, когато избяга. Ако продължава да флиртува с всеки срещнат както сега, ще загази като теб.
— Отдавна не мисля, че съм загазила. — Зоуи знаеше, че момичетата слушат разговора им, и тъй като майка й не бе снишила глас, чуваха всяка дума. — Раждането на Саймън е най-хубавото, което ми се е случвало.
— Миналия път каза, че не си забременяла пак. — Бръчката между веждите на Кристъл стана по- дълбока, когато отново хвърли поглед към Брад. — Излъга ли ме?
— Не. Брадли е…
— Зоуи и Саймън означават много за мен — спокойно каза той. — Исках да се запозная с вас. Зоуи ми каза че сте отгледали четири деца почти сама. Сигурно от вас е наследила куража си.
„Конте с префърцунено име и префърцунени приказки“, помисли си Кристъл, докато всмукваше дим.
— За да отгледаш дете, не е нужен кураж, а здрав гръб.
— Предполагам, че и двете неща са важни. Имате красива и забележителна дъщеря, госпожо Маккорт. Трябва да се гордеете с нея.
— Брадли. Богаташко име и изтънчени маниери. Щом я искаш, твоя си работа. — В израз на пълно безразличие, Кристъл нехайно сви костеливите си рамене. — Работлива е и е плодовита. Не хленчи твърде много.
— Ще го запомня — шеговито отвърна Брад и я накара неволно да се засмее.
— Може би този път е проявила повече вкус. Нямаш вид на негодник.
— Благодаря.
— Никога не си бягала от работа — каза тя на Зоуи с нотка на привързаност. — Признавам. — Импулсивно протегна ръка и докосна косите на дъщеря си. — Хубава прическа. Освен това никога не си била глупава. Имаш шанс за доста сносен живот… по всичко личи, че той може да ти го предложи. Би било глупаво да не се възползваш. Една жена трябва да приема всичко, което може да има.
— Мамо.
— Говоря каквото мисля, винаги съм била такава и винаги ще бъда. — Кристъл хвърли цигарата си и я стъпка.
— Трябва да се връщам вътре. Този път гледай да получиш пръстен — каза тя на Зоуи, а после повдигна брадичка към Брадли. — Би могъл да имаш и по-лош късмет.
Отмести мрежата, влезе и затвори вратата.
— Никога не успявам да й угодя. Никога. — Очите на Зоуи бяха пълни със сълзи, но упорито стисна клепачи, за да ги спре. — Трябва да тръгваме.
Пое към гората почти тичешком и остана с наведена глава, когато Брад я настигна и хвана ръката
