— Няма да забравям. Обещавам.
Саймън разклати чашата си.
— Ако се съгласи, ще носи ли твоята фамилия?
— Надявам се да я приеме. Всички от семейство Вейн се гордеем с името си. Това би означавало много за мен.
Момчето отново взе чашата и замислено сведе поглед към кафявата течност.
— И аз ли ще я нося?
В душата на Брад засия силен пламък от обич.
— Стига да искаш. Така всички ще знаят, че сме семейство. Ако майка ти стане моя съпруга, ще ме наричаш ли „татко“?
Сърцето на Саймън се разтуптя така силно, че пулсът зазвъня в ушите му. Вдигна глава и се усмихна.
— Да.
Когато Брад протегна ръце към него, без колебание се хвърли в прегръдката му.
Трябваше да помисли за толкова неща, а в главата й цареше пълен безпорядък, докато шофираше към реката. Денят почти свършваше, оставаха още само пет. Пет дни, за да открие ключа и да отвори последната ключалка. Пет дни, за да претършува всички кътчета на съзнанието, сърцето и миналото си.
Нищо не бе същото, както преди. Когато изтечеше и четвъртата седмица, всичко отново щеше да се промени. Толкова много посоки и кръстопътища, сред които най-сетне се очертаваше ясен път.
С труда си бе успяла да създаде дом, в който синът й да има нормално, щастливо детство. Колкото и тежко да и се струваше понякога, в това нямаше нищо сложно. Ставаше всяка сутрин, правеше първата крачка и не се спираше, докато не свърши всичко запланувано.
На следващия ден се повтаряше същото.
Справяше се доста добре, но не можеше да отрече, че винаги е искала нещо повече. Малките красиви неща, конто бе виждала в списания. Беше се научила да изработва сама всяка вещ, която пожелае да има. Красиви пердета, покривки за маса, свежи цветя в градината от пролетта до есента.
Както и по-съществени неща. Всеки месец правеше вноска в спестовна сметка за следването на Саймън в колеж. Бе започнала собствен бизнес.
Колкото и ясен да бе пътят й, никога не изключваше възможността за изненадващ обрат.
Като онзи, който бе настъпил неотдавна.
Сви към къщата на Брадли и видя колите на Флин и Джордън. Усмихна се. Благодарение на обрата в живота си се бе сближила не само с две жени, които бе обикнала като сестри, а и с трима интересни мъже. За по-малко от три месеца те се бяха превърнали в нейно семейство, по-истинско от онова, в което бе отраснала.
Паркира, очаквайки всеки момент да я обземе чувство за вина заради тази мисъл. Но не го изпита. Не, не се чувстваше виновна. Бе създала това семейство с тях. Струваше й се истинско чудо, че бе срещнала хора, способни да я разберат както никой друг.
Обичаше майка си, сестрите и брат си и споделяше стотици спомени с тях, добри и лоши. Но не чувстваше същото единение, същата близост, както с новото си семейство.
За нея то бе онова „нещо повече“, за което бе копняла.
Нищо не можеше да разруши изграденото през последните три месеца, каквото и да се случеше.
Почти замаяна от това усещане, слезе от колата и тръгна към къщата. Приятно бе да крачи по алеята, спокойно и нехайно, без да знае какво я очаква, когато отвори входната врата.
Две пощурели кучета, трима мъже и едно момче във футболна кома, истинско бедствие в кухнята. Не се тревожеше за състоянието, в което щеше да завари къщата, защото знаеше, че каквото и да се случва вътре, тя е част от него.
Внезапно спря. Бе станала част от атмосферата на тази къща и събитията в нея. Съдбата й я бе свързала със собственика. Бавно слезе до брега на реката, обърна се и се загледа във фасадата.
Спомни си за първия път, когато я бе видяла. Бе спряла с колата си само за да й се полюбува отдалеч. Тогава все още не познаваше Брад и не бе толкова близка с никого от тях. Но къщата мигновено я бе привлякла.
Беше се запитала какво ли е човек да живее в толкова съвършен дом. Да има свое кътче от тази живописна местност край горите и реката. Още при влизането си бе възхитена от уюта и пространството. Спомни си как бе застанала до прозореца на голямата приемна и си бе помислила колко би била щастлива да живее тук и да може да гледа навън през този прозорец винаги, когато пожелае.
Вече можеше.
Пътят към ключа бе довел нея и сина й тук, за да живеят заедно със собственика на къщата, който я обичаше.
Той я обичаше.
Задъхана, Зоуи притисна пръсти към устните си. Дали това бе кръстопът, или крайната точка?
Нетърпелива да узнае, веднага се затича към входната врата. Отвори я със замах, застана на прага и се опита да прецени какво изпитва.
„Спокойствие — помисли си тя. — Вълнение, очакване“.
Неповторима смесица от усещане за лекота и опиянение.
„Тук“, каза си тя.
В тази къща имаше нещо, което й принадлежеше.
Мо се втурна към нея и тя се засмя, когато лапите му се озоваха на раменете й за поздрав.
— Никога няма да се научиш.
Весело разроши козината му, преди да го отблъсне, и грабна кутрето, което обикаляше около краката й.
— Да вървим при мъжете — каза тя и понесе Хоумър на ръце като бебе към стаята за игри, потупвайки го по гърба.
Както бе очаквала, всички се бяха настанили където намерят. Явно мачът бе свършил, но в момента течеше друго оспорвано състезание — между сина й и Флин на „Мортъл Комбат“.
Джордън седеше приведен на един стол с бутилка бира в ръка, а дългите му крака, изпънати върху килима, бяха целите в трохи от чипс, остатъци от неделния вестник и кучешки косми.
Брад бе окупирал дивана, крепеше купа пуканки в скута си и от време на време задрямваше въпреки оглушителните звуци на видеоиграта и гръмогласните викове.
Преливайки от обич към всички, Зоуи тръгна към Джордън. Той лениво вдигна глава, усмихна й се и помръдна вежди, когато зарови пръсти в косите му, наведе се и страстно го целуна.
— Здравей, хубавецо.
— Здравей, красавице.
Засмя се на недоумението му и се обърна. Приклекна до Флин и пред смаяния поглед на Саймън обви ръце около врата му и впи устни в неговите.
— За бога, мамо.
— Изчакай реда си. Здрасти, готин — каза тя на Флин.
— Здравей. И Мал ли е пила от същото?
Зоуи сграбчи Саймън в прегръдката си въпреки престорените му опити да се съпротивлява. Целуна го и по двете бузи и с протяжно „мммм“ докосна устните му със своите.
— Здравей, синчето ми.
— Пияна ли си, мамо?
— Не.
Смушка го в ребрата и се изправи.
Брад остана на мястото си, но вече я гледаше с ококорени очи, които сега срещнаха погледа й. Докато бавно се приближаваше към него, тя му се усмихна и запретна ръкави.
— Чудех се дали ще запазиш нещо и за мен.
— Оставих те за десерт. — Взе купата с пуканки и я сложи на масата. Седна в скута му, хвана пуловера му и рязко го дръпна. — Ела тук с тези съблазнителни устни.
