Пръстите й продължаваха да мачкат нервно чаршафа. Джоунъс не постави ръката си отгоре. Погледът му, топъл и натежал, накара сърцето й да заудря.
— Малко е късно да се притесняваш от мен, Елизабет.
— Не се притеснявам.
Но бузите й пламнаха, когато докосна с устни голото й рамо.
— Макар че, погледнато от друга страна, това звучи ласкателно. Защото означава… — обърна глава и езикът му се заигра с ухото й. — Че се вълнуваш… Не би ми се искало да ти е все едно дали съм до теб, или не… Поне не толкова скоро.
Възможно ли бе така силно да желаеше на сутринта това, което бе получила до насита през нощта? Едва ли, ако питаше разума, ала тялото й не споделяше същото мнение. Лиз обаче бе свикнала да слуша ума си.
— Сигурно вече е време да ставам — като придържаше с една ръка чаршафа плътно до себе си, тя се повдигна на лакът и погледна часовника. Премига и се вгледа пак. — Не е верен. Не може да е осем и петнадесет!
— Защо да не може?
Той пъхна ръка под завивката и я погали по бедрото. От докосването му сърцето й заби още по- бързо.
— Ами така, защото винаги го навивам за шест и петнадесет!
Троснатият й тон го развесели и му подейства насърчаващо. Нежните леки целувки се спуснаха надолу по ръката й.
— Снощи не го нави.
— Аз винаги…
Лиз млъкна. И бездруго й бе трудно да събере ума си, когато Джоунъс я докосваше, а сега, като си припомни изминалата нощ, съвсем не й беше ясно защо изобщо се опитваше да мисли. Нито будилник, нито дневен график и клиенти й бяха в ума снощи, когато се сгуши в прегръдките му и заспа. Същото беше и в момента. Цялото й същество бе изпълнено единствено с него.
— Винаги какво?
Само да не я разсейваше така с ръцете си… Само ако би могъл да я докосва навсякъде едновременно…
— Винаги се събуждам в шест, независимо дали съм го навила, или не.
— Днес пропусна — засмя се той и я претърколи по гръб. — Това също мога да го приема за комплимент.
— Не ти ли станаха твърде много комплиментите — измърмори тя и понечи да се надигне отново, но Джоунъс я натисна. — Трябва да ставам.
— Не трябва.
— Джоунъс, вече съм закъсняла! Трябва да ида на работа.
Слънчевите лъчи играеха по лицето й. Искаше му се да ги види върху цялото й тяло.
— Единственото, което трябва да направиш, е да се любиш с мен — целуна пръстите й и бавно ги издърпа от чаршафа. — Няма да изкарам деня инак.
— Лодките…
— Вече са в морето, напълно съм сигурен — той хвана в шепи гърдите й. — Луис ми изглежда оправен.
— Да, ала ме е нямало два дни!
— Един повече нищо няма да промени.
Тялото й потръпваше от желание, което бавно обсеби и ума. Обви ръце около него.
— Може и така да е.
Не бе оставала в леглото до толкова късно от детските си години. И се чувстваше точно като малко дете — безгрижна и безотговорна, когато тепърва, в десет часа, захвана да прави кафе. Вярно, Луис можеше да се справи с павилиона и лодките не по-зле от самата нея, но не беше негова работа. Беше нейна. А ето я, че седи тук и си пие кафето кажи-речи по пладне, още разгорещена и тръпнеща от обятията на Джоунъс. Всичко се беше променило, откакто Джоунъс Шарп се появи на прага й.
— Няма смисъл да се претрепваш от бързане — обади се той зад гърба й. — Какво толкова, като те е нямало една сутрин.
Лиз наряза хляб и пъхна филийките в тостера.
— Ами да, след като дори не знам какви заявки имаме по график за днес.
— Лиз!
Джоунъс я хвана за раменете и решително я обърна с лице към себе си. Изгледа я внимателно, за да прецени настроението й, преди да заговори.
— Знаеш ли, у дома във Филаделфия ме смятат за работохолик. Приятелите дори изразяват сериозни опасения за здравето ми поради голямото натоварване, на което се подлагам. Ала в сравнение с теб аз съм просто един пенсионер.
Тя свъси вежди, както правеше, когато опитваше да се съсредоточи. Или когато беше ядосана.
— И двамата правим каквото трябва.
— Правилно. А това, което май трябва аз да направя, е да те тормозя, докато не свикнеш да си почиваш.
Нямаше как да не се усмихне. Назидателният тон беше в пълен контраст с многозначителността на думите и лукавия израз в очите му.
— Убедена съм, че ти се носи славата на голям досадник.
— Усъвършенствах уменията си в колежа.
— Браво на теб. Аз пък владея умението да оползотворявам добре времето си. Филийките са готови.
Той я остави да ги извади, изчака я да си намаже една, после сам взе.
— Спомена нещо за уроци по подводно плуване.
Лиз го погледна с недоумение, но чу кафеварката и се обърна за чаша. После се смили и взе две.
— Е, и какво?
— Искам да пробвам. Днес.
— Днес ли? — тя му подаде кафето, а своето остана да пие права до печката. — Трябва да проверя какъв е графикът за деня. Както вървяха нещата, нищо чудно и двете лодки вече да са отплавали.
— Не говоря за групово изпълнение, а за индивидуален урок. Можеш да ме вземеш на „Изгнаник“.
— Обикновено Луис поема индивидуалните занимания.
Джоунъс се изсмя.
— Предпочитам да си имам работа с ръководството.
Лиз дояде филията и се избърса.
— Добре, щом искаш. Обаче урокът се плаща.
Той вдигна доволно чашата си.
— Не се и съмнявам.
Тя се смееше, когато Джоунъс зави към малкия паркинг до хотела.
— Щом е пребъркал собствения ти джоб, защо си му станал защитник?
— Всеки има право на защитник. Освен това си мислех, че като мой клиент ще остави на мира портмонето ми.
— Така ли стана?
— Да — той я хвана за ръка и тръгнаха по алеята към плажа. — Вместо това ми задигна часовника.
Лиз се разкиска. Не я беше чувал досега да се кикоти така хлапашки.
— Ти отърва ли го?
— Две години условно. Я виж, бизнесът май процъфтява.
Тя заслони с ръка очи срещу слънцето. Пред павилиона цареше оживление и Луис припряно раздаваше шнорхели, маски и плавници. Един поглед наляво й показа, че само „Изгнаник“ бе останал на пристана.
— Косумел взе да става много популярен — измърмори Лиз.
