да тръгнем.
— Слушам, сър!
Ала преди да скочи на пристана, той я притисна и целуна така силно, че я остави без дъх.
Лиз се обърна и включи двигателя. Надяваше се единствено да изглежда по-хладнокръвна и невъзмутима, отколкото се чувстваше. Джоунъс печелеше битка, помисли си. Битка, която дори не подозираше, че води. Изчака го да се качи и потегли.
— Има много места за гмуркане, където не е нужна лодка, но мисля, че ще ти хареса, ако е някъде по- далеч от брега. Паланкар е един от най-изумителните коралови рифове на Карибите. Освен това е подходящо място за начинаещи, защото откъм северния му край е плитко и той се спуска полегато надолу, а не рязко вертикално. Има множество пещери и проходи, което прави гмуркането там интересно.
— Сигурно, ала аз всъщност имах нещо друго наум.
— Как така друго?
Джоунъс извади малък бележник от джоба си и го прелисти.
— На какво ти приличат тия числа?
Тя позна бележника. Същият, в който беше преписал числата от тефтерчето на брат си, намерено на дъното на банковата касета. Той все пак имаше цел и я преследваше преди всичко останало, рече си Лиз и отпусна газта, за да забави ход.
Цифрите бяха прилежно изписани в прави редове. Всяко дете, внимавало в час по география, би се сетило какво представляват.
— Географски координати. Дължини и ширини.
Джоунъс кимна.
— Имаш ли карта?
Значи го бе планирал още от мига, в който бе видял числата, помисли тя. Случилото се между тях оттогава насам нищо не бе променило.
— Естествено, но в случая не ми е нужна. Познавам тези води. Мястото се намира точно зад Исла мухерес — Лиз смени курса и отново увеличи скоростта. Може би, каза си, двамата отдавна бяха поели по този курс. Нямаха друг избор, освен да го извървят докрай. — Разстоянието не е малко. Би могъл междувременно да поотмориш.
Той сложи ръце на раменете й.
— Надали вече ще открием нещо, ала аз съм длъжен да отида.
— Разбирам.
— Предпочиташ ли да ида сам? — тя поклати решително глава, но не отвърна нищо. — Лиз, това със сигурност е мястото, където се е гмуркал. До утре Моралес ще разполага с координатите и ще прати там свои хора. Аз трябва да видя мястото с очите си.
— Ти преследваш призраци, Джоунъс. Джери е мъртъв. Каквото и да правиш, нищо не може да промени положението.
— Ще разбера защо и кой го е убил. То е достатъчно.
— Дали? — тя стисна руля по-здраво и се обърна през рамо. В очите му имаше същия онзи суров и решителен израз. — Според мен няма да е достатъчно, поне не и за теб.
Извърна се отново към морето. Щеше да го откара там, където искаше да иде.
Исла Мухерес — Женския остров, беше като бисер насред морето. Заобиколен от рифове и осеян с девствени лагуни, той минаваше за един от най-прекрасните курорти на Карибите. През деня туристически корабчета от континента или съседните острови кръстосваха натам и обратно, като предлагаха на клиентите си и любителите на подводното плуване най-доброто. Разправяше се, че островът често бил посещаван от пирати и бил благословен от богиня. Лиз хвърли котва край югозападния бряг и отново встъпи в ролята си на инструктор.
— Важно е да се знае както името на всяка част от снаряжението, така и да се разбира предназначението й. Работата не се състои само в това, да нарамиш акваланга и да пъхнеш тръбата в устата. Никакво пушене — добави тя, като видя Джоунъс да вади цигара. — Първо, по начало е глупаво да си задръстваш дробовете, а да го правиш преди гмуркане е направо абсурд.
Той остави пакета с цигари на пейката до себе си.
— Колко време ще прекараме долу?
— Ще гледаме да е по-малко от час. Дълбочината тук стига до тридесет метра. Това означава, че ще вдишваш три пъти по-наситен азот, отколкото е свикнал организмът ти. При някои хора и на определени дълбочини това може да предизвика временни нарушения в координацията на движенията. Ако започнеш да чувстваш замайване, веднага ми даваш знак. Ще се спускаме постепенно, със спиране, за да дадеш възможност на тялото ти да се нагоди към промените в налягането. Изкачваме се по същия поетапен начин, за да има време азотът да се изхвърли. Ако изскочиш прекалено бързо на повърхността, съществува риск от декомпенсация. Може да се окаже фатална — докато говореше, Лиз нареди наоколо екипировката с намерението подробно да му обясни всяка част. — Под водата на нищо не можеш да гледаш с пренебрежение или като на нещо, разбиращо се от само себе си. Това не е нашата среда на обитаване. Зависим си от екипировката, разчиташ на нея, както и на собствения си здрав разум. Красиво и вълнуващо е, ала не е увеселителен парк.
— Същата лекция ли изнасяш и на клиентите си, когато ги извеждаш с лодката?
— В основни линии, да.
— Много те бива.
— Благодаря — тя взе един прибор от купчина. — Сега…
— Няма ли да почваме? — попита Джоунъс и вдигна черния непромокаем костюм.
— Вече сме почнали. Не можеш да се гмуркаш, без да имаш представа как действа водолазното снаряжение.
— Това е дълбокомер — кимна той към ръката й и се събу по плувки. — Много е добър. Едва ли в павилионите за плувни принадлежности под наем биха сметнали за необходимо да разполагат с подобно съвършено качество.
— Този е мой — промърмори Лиз. — Но имам от същите и за даване.
— Май не ти споменах, че имаш най-доброто водолазно снаряжение, което съм виждал. Не е същата класа, като твоята лична екипировка, ала е изключително качествено. Би ли ми помогнала, моля те?
Тя стана, за да му помогне да навлече тесния, опънат по тялото неопрен.
— Ти май си се гмуркал и друг път?
— Откакто навърших петнадесет — Джоунъс вдигна ципа и се наведе да провери кислородните бутилки.
— Така, значи. Откакто си навършил петнадесет — Лиз смъкна блузата си и я хвърли настрани. Събу и късите си панталонки, като сумтеше. Остана по бикини и намръщен израз на лицето. — Защо в такъв случай ме остави да си приказвам?
— Обичам да те слушам — той вдигна глава и усети как кръвта му се сгорещява. — Почти толкова, колкото и да те гледам.
Тя не беше в настроение за духовити шегички, още по-малко за комплименти и ласкателства. Без да го моли за помощ, се намъкна във водолазния костюм.
— Все едно, ще си платиш за урока.
Джоунъс се изсмя и огледа плавниците.
— Не се и съмнявам.
Лиз довърши приготовленията в мълчание. И сама не можеше да каже дали наистина бе сърдита. Знаеше само, че нито денят, нито гмуркането им сега бяха нещо обикновено, както в началото смяташе, че ще бъде. Повдигна края на пейката и извади от една преграда под нея два къси метални пръта във формата на бухалка.
— Това пък за какво е? — учуди се той, щом му подаде единия.
— За всеки случай — тя пристегна ремъка на маската си. — Слизаме долу в пещерите, където спят акули.
— Акулите не спят.
