— Кислородното съдържание на водата в пещерите ги държи в летаргия. Само недей си мисли, че можеш да разчиташ на това. На акула вяра нямай.
Без повече думи Лиз се прехвърли през борда и заслиза по стълбичката.
Водата беше прозрачна като стъкло, а видимостта повече от тридесет метра. Чу как Джоунъс цамбурна наблизо и се обърна, за да се увери, че наистина му бе ясно какво да прави. Уловил скептичния й поглед, той опря палец и показалец в знак, че всичко е наред, после посочи надолу.
Беше неспокоен. Тя долавяше напрежението, което сякаш се излъчваше от него, и се досещаше, че то няма нищо общо с водолазните му умения. Тук беше се гмуркал брат му. В това Лиз беше толкова сигурна, колкото и самият Джоунъс. Причината за тези спускания на Джери под водата явно бе станала и причина за смъртта му. Нямаше право да се сърди на Джоунъс. Протегна ръка и го докосна. В жеста й имаше чувство и нежност, като в целувка.
Той стисна с признателност пръстите й. Не знаеше какво търси, не знаеше защо продължава да търси, след като вече бе намерил повече, отколкото би му се искало. Брат му беше участвал в игра срещу закона и беше загубил. Някой би казал, че в това има справедливост. Но Джери беше негов брат, бяха родени в едно и също време. Трябваше да продължи търсенето и да продължи да се надява.
Лиз първа забеляза скатовете и дръпна Джоунъс за ръката. Подобни гледки винаги я вълнуваха. Гигантските мантии се носеха заедно и се хранеха с планктон, без да се тревожат от човешкото присъствие. Тя се устреми напред, за да ги догони и плува сред тях. Огромните им усти можеха да строшат черупката на ракообразни и да ги погълнат. Големи по шест-седем метра и повече, тези същества бяха внушителни и страховити. Ала Лиз без боязън протегна ръка да ги докосне. Обзе я приятното чувство на задоволство, както винаги й се случваше в морето. В очите й грееше усмивка, когато изчака Джоунъс и пак заплуваха един до друг.
Продължиха спускането и напрежението му започна да се разсейва. Струваше му се, че Лиз тук бе някак различна, безгрижна и волна, без вечно стаената печал в очите. Изглеждаше свободна и щастлива. Никога не я бе виждал такава. Ако бе възможно човек да се влюби за няколко мига, то Джоунъс го направи именно сега, на петнадесет метра под водата, влюби се в морска сирена, която бе забравила как да мечтае.
Всичко, което виждаше, всичко, до което се докосваше, я омайваше. То си личеше в движенията й, в погледа, като че това бе първото й слизане под вода. Ако имаше как, би останал тук с нея завинаги, обкръжени от любов и закриляни от дълбините.
Слизаха все по-надолу, но бавно, без да бързат. Ако нещо зловещо бе започнало или свършило тук, то не беше оставило следи. Морето беше спокойно и безмълвно, ала пълно с живот, живот твърде прекрасен, за да съществува навън.
Тя мярна сянката, минала над главите им и вдигна очи. Никога през всичките си гмуркания не бе виждала подобно зрелище. Хиляди и хиляди сребристи рибки плуваха заедно като вълна, толкова плътна, сякаш бяха едно-единствено същество. Отворила широко очи пред това чудо, Лиз вдигна ръце и се оттласна нагоре. Живата вълна се люшна като едно цяло, за да избегне нашествието. Тя направи знак на Джоунъс да дойде и той. Нуждата да сподели възторга, да изживее заедно с някого вълшебството, беше напълно естествена. Нали тази притегателна сила на морето, тази негова магия я беше подтикнала навремето да учи, да разкрива тайните му, беше я накарала да мечтае.
Двамата се хванаха за ръце и, преплели пръсти, се врязаха в сребърното ято. То се разцепи и затрептя от двете им страни. Морето кипеше, рибките бяха като дебел сребърен облак, толкова плътно една до друга, сякаш бяха слети.
Струваше й се, че никога не бе била по-близо до своите мечти — носеща се като волните създания край тях, заобиколена от неимоверно очарование, редом със своя любим. Водена от изблик на чувства, от порив, който не можеше да сдържи, Лиз протегна ръце и ги обви около него. Рибният облак ги обгърна, съедини ги в едно, после се устреми по-нататък.
Джоунъс усещаше ударите на сърцето й. Виждаше искрящата радост в очите, възбуденото вълнение. Ограничаван от своята човешка непохватност във водата, той само сложи ръка върху бузата й. Тя притисна с длан ръката му и това бе достатъчно. Рамо до рамо те се спуснаха към дъното.
Варовиковите пещери бяха тайнствени и примамливи. Мистериозният им, злокобен вид създаваше усещане за нереалност. Джоунъс видя как главата на грамаданска змиорка изпълзя и се показа навън, изви се и описа дъга в двете посоки, било от любопитство, било в знак на предупреждение. Стара костенурка с малки рачета-прилепалчета, осеяли гърба й, се надигна от скривалището си иззад една скала, където бе спряла да отдъхне, и заплува между двамата.
После, тъкмо преди да излязат от една пещера, Лиз спря и посочи напред. Акулата лежеше и се отъркваше о пясъка като домашно куче върху килимчето пред камината. Малките й черни очички се бяха приковали в тях, а хрилете й бавно всмукваха вода. Двамата се долепиха до самия вход на пещерата, мехурчетата въздух бълбукаха и се издигаха към повърхността през порестия варовик. Акулата се размърда неспокойно. Джоунъс посегна да дръпне Лиз навътре, ала тя се приближи още повече, жадна да види.
С бързо движение акулата се стрелна към входа. Той сграбчи Лиз с една ръка, а с другата вече вадеше ножа си, когато тя просто сръга главата на акулата с металния прът. Без да се мае, акулата се насочи към открито море и изчезна.
Идеше му да я убие. Искаше му се да й каже колко е невероятна. И понеже не можеше да направи нито едното, нито другото, Джоунъс само я хвана с една ръка под брадичката и я разтърси. От смеха й въздушните мехурчетата затанцуваха по-палаво.
Продължиха да плуват един до друг, като се разделяха от време на време, за да видят по-отблизо нещо, привлякло вниманието им. Той помисли, че Лиз съвсем бе забравила целта на слизането му тук, долу, но реши, че така бе още по-добре. Нека да се наслади на този един час, да го изживее за собствено удоволствие. Джоунъс само щеше да се радва, ако тя се чувстваше добре. А той имаше свои задължения.
Морето и животът в него безспорно бяха прекрасни, ала Джоунъс забелязваше и други неща. Времето им вече изтичаше. Не бяха срещнали други гмуркачи. Освен това надали имаше по-идеално място за складиране и укриване на наркотици от пещерите, където спяха акулите. Трябва да си много смел или безнадеждно глупав, за да се разхождаш на тяхна територия нощем. Джери обаче би сметнал това за несравнимо приключение. Човек с малко ум би могъл да се вмъкне в една от пещерите, докато акулите, да речем, са навън и се хранят, после да излезе, след като е прибрал това, за което е дошъл.
Лиз не беше забравила за какво бе дошъл Джоунъс. Тя смяташе, че разбира донякъде чувствата му и просто го остави на спокойствие. Тук, на тридесет метра под водата, той търсеше нещо, търсеше неясно какво, каквото и да било, стига то да му помогнеше да проумее смъртта на брат си. И живота му.
Скоро всичко щеше да свърши. Полицията разполагаше с името на посредника в Акапулко. И още едно име, което Джоунъс им беше дал, спомни си Лиз изведнъж. Откъде го беше научил? Тя извърна глава към него. Имаше неща, които той не й казваше. На това също скоро ще му дойде краят, рече си Лиз. И в следващия миг изведнъж остана без въздух.
Не се паникьоса. Беше твърде опитна, за да изпадне в ужас. Незабавно провери уреда и видя, че показваше още пълни десет минути. Изви назад ръка и опипа маркуча. Не беше огънат или прищипан. Но не пропускаше въздух. Не можеше да диша през него.
Независимо какво сочеше приборът, животът й висеше на косъм. Ако се устремеше към повърхността, дробовете й щяха да бъдат смазани от налягането. Като се мъчеше да запази спокойствие, тя заплува по диагонал към Джоунъс. Хвана го за глезена и дръпна рязко. Усмивката, с която той се извърна, тутакси изчезна, щом видя очите й. Познал сигнала, Джоунъс веднага извади мундщука от устата си и й го подаде. Лиз вдиша. Кимна и му го върна. Допряла тяло до него и с ръка върху рамото му, двамата започнаха да се изкачват бавно нагоре.
Като се редуваха да си поемат въздух, те постепенно се издигаха и приближаваха към повърхността, възпираха се от припрени действия и се стараеха да не бързат. Това, което продължи само минути, им се стори цяла вечност. В мига, щом главата й разцепи водата, тя вдигна маската и вдиша с пълни гърди пресния въздух.
— Какво стана? — избухна Джоунъс, ала като я видя, че започва да трепери, й помогна да доплува до стълбата. — Успокой се — прикрепяше я здраво за гърба, докато Лиз се качваше.
— Нищо ми няма — отвърна тя, но рухна върху пейката, без да има сили да свали акваланга.
