Той го махна и тялото й потръпна от облекчение. С глава, отпусната между коленете, Лиз почака мъглата пред очите й да се разсее.
— Никога не ми се е случвало подобно нещо — успя да изрече. — Още повече на такава дълбочина.
Джоунъс разтриваше ръцете й, за да ги стопли.
— А какво стана всъщност?
— Свърши ми въздухът.
Този път наистина ядосан, той я хвана за раменете й и я вдигна да седне в изправено положение.
— Как така ти свърши въздухът? Та това е непростимо нехайство! Даваш уроци и наставляваш другите, а на самата теб не ти стига умът да следиш показанията!
— Следих ги — тя отново си пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Бяха ми останали още десет минути.
— Ти даваш екипировка под наем, за Бога! Как може да си толкова небрежна към своята? Можеше да умреш като едното нищо!
Обидата, че се съмняваше в нейната вещина и отговорност, надви уплахата.
— Никога не съм била небрежна — сопна му се. — Най-малкото с водолазното снаряжение, което давам на хората, или пък с моето собствено. — Свали маската от главата си и я хвърли на пейката. — Сам виж, като не вярваш. Показва още десет минути.
Джоунъс така и направи, ала това съвсем не укроти яда му.
— Значи е трябвало да бъде проверен! Спускаш ли се долу с неизправни уреди, означава сам да си просиш белята.
— Винаги са били проверявани. Лично аз го правя след всяко гмуркане и всичко му беше наред, когато го прибрах. Бутилките също ги напълних собственоръчно — лицето й, и така бледо, сега побеля като платно. — Господи, Джоунъс, ами да, нали аз сама ги напълних! Проверих всяко нещо последния път.
Той така силно стисна ръцете й, че Лиз премига.
— Държиш ги в павилиона, в онзи шкаф отзад, нали?
— Да, и го заключвам.
— Колко са ключовете?
— Моят… И още един на резервната връзка в чекмеджето. Тя рядко се ползва, защото оставям моята, когато излизам с лодките.
— Но резервните може някой да ги е взел, докато ни нямаше тези два дни.
Лиз отново се разтресе. Този път не й се удаде тъй лесно да овладее треперенето.
— Да.
— И този някой е използвал ключа от шкафа, за да отвори и бърника екипировката ти.
Тя облиза устни.
— Да.
Яростта направо го заслепи. Нима не си беше обещал да бди над нея и да я пази? С едва сдържани от гняв движения свали плавниците.
— Връщаш се в къщи и си събираш багажа, после те качвам на самолета! Ще останеш при родителите ми, докато това тук не приключи.
— Не.
— Ще направиш точно каквото ти казвам!
— Не — повтори Лиз и събра сили да стане. — Никъде не отивам. За втори път вече някой заплашва живота ми.
— Нова възможност повече няма да имат.
— Само че аз няма да напусна дома си.
— Не се прави на глупачка! — Джоунъс стана. Разкопча ципа на неопрена и започна да го изхлузва. — Бизнесът ти няма да пострада. Ще се върнеш веднага щом стане безопасно.
— Няма да замина! — направи тя крачка към него. — Ти пристигна тук да търсиш отмъщение. Щом го постигнеш, ще си тръгнеш доволен. А пък аз търся отговори. Отговорите са тук, затова не мога да се махна.
Като се стараеше да е кротък и нежен, той хвана в длани лицето й.
— Аз ще ги намеря вместо теб.
— Много добре знаеш, че не е така, Джоунъс. Истината не значи нищо, ако не я откриеш сам. Искам дъщеря ми да се върне у дома и да съм спокойна за нея. А това не може да стане, докато не разбера отговора, докато истината не се изясни и престане да съществува опасност.
Лиз сложи ръце на лицето му и за миг двамата застинаха като едно цяло.
— Сега и ти, и аз имаме причина да разберем какво точно се е случило — каза.
Той седна отново и взе от пейката пакета с цигари.
— Ерика е мъртва — рече безизразно.
Решимостта, която й даваше сили, трепна неуверено.
— Какво?
— Убита — гласът му отново бе суров, отново студен. — Преди няколко дни се срещнах с нея, платих й за едно име.
Тя се подпря на парапета.
— Името, което даде на Моралес.
Джоунъс запали цигарата. Каза си, че имаше право, че бе длъжен да върне страха в очите й.
— Точно така. Задала е някои въпроси и е получила някои отговори. Съобщи ми, че въпросният Пабло Манчес е лош човек. Той е професионален убиец. Джери е бил убит от професионалист. Също, както се оказва, и Ерика.
— Застреляна ли е била?
— Намушкана с нож — отвърна той и видя как Лиз неволно посегна към шията си. — Точно така — каза натъртено. Дръпна силно от цигарата, сетне я хвърли зад борда и се изправи. — Заминаваш за Щатите, докато всичко това тук не свърши.
Тя се извърна с гръб. Трябваше да е сигурна, че ще има сили.
— Няма да замина, Джоунъс. И двамата имаме един и същи проблем.
— Лиз…
— Не! — обърна се отново. Брадичката й беше вирната, погледът ясен. — Разбираш ли, това, че преди бягах от проблемите, по никакъв начин не решаваше нещата.
— Не става въпрос за бягане, а за проява на здрав разум.
— Ала ти оставаш, нали?
— Нямам друг избор.
— Нито пък аз.
— Лиз, не искам да пострадаш.
Тя наклони глава и го изгледа. Би могла да повярва на това, да намери утеха в него.
— Ти ще дойдеш ли?
— Не мога. Знаеш, че не мога.
— Аз също — прегърна го и опря буза в рамото му — спонтанен израз на безброй чувства. — Да се прибираме вкъщи — прошепна. — Хайде просто да си идем у дома.
Десета глава
Всяка сутрин Лиз се събуждаше с увереността, че капитан Моралес ще позвъни, за да й съобщи, че всичко е приключило. Всяка нощ затваряше очи с увереността, че това е въпрос само на още един ден. Времето си вървеше.
Всяка сутрин тя се събуждаше с мисълта, че Джоунъс ще й каже, че си заминава. Всяка вечер заспиваше в прегръдките му с мисълта, че това е за последен път. Той не си тръгваше.
Повече от десет години Лиз имаше определена цел в живота си. Да успее. Беше започнала тази битка, за да оцелее и отгледа детето си. Някъде по пътя на борбата беше познала удовлетворението да разчита
