само на себе си, да се справя и успява. За тези повече от десет години тя вървеше твърдо напред, без прекъсване. Отклоненията биха означавали провал и загуба на независимостта й. Едва от месец в дома и в живота й се появи Джоунъс. Оттогава правият път, който бе следвала, се разклони. Опитът да се самозаблуждава, че нищо не се е променило, не помогна. Съпротивата й срещу промяната също не свърши работа. Сега вече й се струваше, че няма избор за посоката на пътя, който да следва.
И понеже имаше нужда от нещо, което да я крепи, всеки ден ходеше на работа, като се придържаше упорито към обичайното си ежедневие. Работата беше единствената страна на живота й, която в момента се намираше под нейна власт. Макар и да успяваше да му придаде някакъв нормален ход, това не й носеше душевен покой. Неведнъж се улавяше, че с подозрение се взира в клиентите си. Бизнесът вървеше все по- добре с наближаване на летния сезон. Това не й изглеждаше вече така важно, както преди, ала Лиз все тъй държеше магазина отворен по седем дни в седмицата.
Джоунъс напълно промени живота й. Сякаш беше издърпал няколко нишки в стегната тъкан и тя се разплиташе. Лиз стигна до извода, че едва ли някога нещата щяха да потекат в прежното си русло и да бъдат съвсем същите. Това заключение я накара да се замисли какво щеше да прави после, когато той си заминеше. След като си заминеше, а то беше неизбежно, тя трябваше отново да се научи как да заглушава копнежите и прогонва бляновете си.
Щяха да намерят убиеца на Джери Шарп, да открият нападателя с ножа. Ако не го вярваше, Лиз никога не би могла да я кара така ден след ден. Но дори и след като опасността преминеше, след като истината излезеше наяве, нейният живот нямаше да бъде такъв, какъвто досега. Джоунъс се беше втъкал в него. Когато си отидеше, щеше да остави след себе си дупка, която тя трябваше да закърпи с цялата сила на волята си.
Не че животът й и преди не беше разкъсван. Утешаваше я мисълта, че тогава бе успяла да го съшие. Формата беше друга, тъканта различна, ала Лиз се бе справила. Щеше да го направи отново. Беше длъжна да го направи.
Понякога тя лежеше с отворени очи в тъмнината, въртеше се неспокойно в късните часове на нощта и се боеше, че ще трябва да пристъпи към това още преди да бе събрала достатъчно сили.
Джоунъс я усещаше как мърда до него. Беше разбрал, че Лиз рядко спи кротко и мирно. Или пък вече не спеше кротко и мирно. Искаше му се тя да разчита на него, да се облегне и намери опора в него, но знаеше, че няма да го стори. Чувството за независимост беше от твърде съществено значение за нея, а неувереността й твърде дълбока, за да признае, че има нужда от някого. Дори не желаеше да подели с някой трудностите, да се отърве от част от бремето. А той искаше да я приласкае и успокои. През целия си съзнателен живот Джоунъс беше избирал за приятелки жени, които нямаха проблеми, не търсеха съвети, не се нуждаеха от утеха или подкрепа. Подобни неща изискваха емоционална обвързаност, на каквато той не бе склонен. Не от егоизъм, просто беше предпазлив. В младежките си години и после, като по-възрастен, непрекъснато му се налагаше да събира и слепя парчетата от живота на Джери, които той разпиляваше. Съзнателно или несъзнателно се зарече да не бъде повече поставян в положение да върши същото за още някой.
А ето че сега все по-силно и по-силно го привличаше жена, която изтръгваше от него чувства в най- чистия им вид, после се стараеше да ги отхвърли от себе си. Джоунъс беше на път да се влюби в жена, която имаше нужда от него, ала отказваше да приеме този факт. Беше силна и имаше както ума, така и желанието сама да се грижи за себе си. И в погледа й имаше такава тиха печал, очите й излъчваха такава скрита скръб, че един мъж би рискувал всичко, за да я защити, да я предпази от повече болка и страдание.
Лиз изцяло бе преиначила живота му. Беше променила простия и ясен образец, към който той се придържаше, гладкия му и подреден ход. Джоунъс беше този, който чувстваше необходимост да сподели и съпреживее, да даде утеха и закрила. И не можеше с нищо да се противопостави на тази нужда. Всеки път, щом я докоснеше, все по-ясно си даваше сметка, че не бе в състояние да стори нищо, за да промени това.
В стаята беше топло и ухаеше на цветя, които растяха под отворения прозорец. Ароматът им се смесваше с мириса на сухите треви в купата върху тоалетката. От време на време бризът си вмъкваше сред листата на палмите и прошумоляваше там, но звукът беше като шепот, който не всява тревога.
Тя лежеше до него с разпиляна по двете възглавници коса, тялото й бе стройно и нежно, единственото ухание, което се разнасяше от нея, бе като на вятъра край морето. Лунните лъчи се процеждаха отвън, бледата им светлина се губеше в ъглите на стаята, ала падаше върху леглото и той различаваше фигурата й. Лиз се обърна насън и Джоунъс я привлече към себе си. Усети, че тялото й бе напрегнато, сякаш бе готова да отхвърли всеки жест на утешение, преди още да й бе предложен. Бавно, усетил дъха й върху шията си, той взе лекичко да я разтрива. Кадифена кожа и рамене, в които се таеше сила. Съчетанието му се стори неустоимо. Тя промърмори нещо и се примъкна по-близо. Джоунъс не разбра шепота й, но нямаше значение.
Тук, до нея, му беше така добре, така хубаво. Всички въпроси, всички съмнения можеха да почакат за сутринта. А до зазоряване двамата щяха да споделят нуждата, която всеки носеше в себе си. На лунната светлина, в тихите предутринни часове, всеки от тях щеше да вземе онова, което можеше да му предложи другият. Леко, съвсем лекичко докосна устните й.
Лиз въздъхна едва чуто — насън, без да се събужда. Ако сега сънуваше, то това бяха приятни неща — синьо море, мека трева. Той прокара ръка по гърба й. Мек и топъл. Усети как собственото му тяло се сгрява и започва да пулсира. Желанието, още сънено, взе да се надига.
Тя като че ли се събуждаше постепенно, на етапи. Първо кожата, после кръвта, след това мускулите един по един. Тялото й оживя и потръпна, преди съзнанието да го бе догонило. Озова се в прегръдката му, обвила го здраво с ръце, вече копнееща, жадуваща. Щом устните му докоснаха нейните, Лиз им отвърна.
Този път нямаше колебание, нямаше миг на съмнение, преди страстта да надделее над разума. Искаше да му се отдаде тъй пълно и всецяло, колкото бе възможно някой да се отдава някому. Не би могла да изкаже чувствата си на глас. Думите не изразяваха дълбочината им. А и беше опасно, беше безразсъдно да му каже с думи, че сърцето й бе лишено от всички защитни прегради и бе отворено за него. Можеше обаче да му го покаже и така да достави и на двамата удоволствието да се любят без пречки и ограничения, без забрани.
Притисна го още по-силно и отговори на жадната целувка. Усети как долепеното му до нея тяло изведнъж се напрегна и осъзна внезапно, че Джоунъс също можеше да бъде прелъстен. Накаран да прекрачи пределите на здравия разум, да бъде възбуден до безумие. С някакво главозамайващо удивление разбра, че тя можеше да стане изкусителката, да събуди у него неистовото желание.
Размърда се под тялото му, отначало неуверено, ала с бавен и сластен ритъм, който го накара да зашепти името й почти в несвяст. Лиз инстинктивно диреше уязвимите места, откриваше ги едно по едно, учеше се от тях, правеше ги още по-податливи. Езикът й пърхаше по шията и гърдите му, като търсеше и поемаше острия, особен мъжки вкус. Сърцето му удряше лудо, както неудържимо биеше и нейното. Тя се изплъзна изпод него и легна отгоре му. Цялото му тяло се озова в нейна власт.
От неопитност ръцете й бяха неуверени, милувките — леки и колебливи. Това го докара до лудост. Никой не се беше опитвал досега с такава решимост да му достави удоволствие. Лиз го целуна по гърдите бавно и сякаш изучаващо, после потри лицето си в тях с докосване, което едновременно действаше отпускащо и възбуждащо.
Тялото му гореше като обхванато в пламъци и заедно с това се рееше свободно така, че усещаше свеж полъх да минава по плътта му. Там, където тя го докосваше, огънят се разпалваше отново. Влажните й устни бяха като шепот на нощен бриз, прохладен и умиротворяващ.
— Кажи ми какво искаш — Лиз вдигна глава. Луната се отразяваше в очите й, бездънни и омайно красиви. — Кажи ми какво да направя.
Това беше повече, отколкото той можеше да понесе. Тази непорочна чистота на въпроса, готовността да даде. Джоунъс вдигна ръце и ги зарови в косата й. Можеше да остане така цяла вечност, да я гледа надвесена над него с блестяща в дрезгавата светлина бронзова кожа, с падащи по раменете й руси коси, с искрящи от желание очи. Привлече я надолу към себе си, докато устните им не се сляха. Страстта избухна и ги зашемети. Вече нямаше нужда да й казват, да я учат. Собственото й тяло я ръководеше, желанието й
