— Нима ще работите сама?
— Налага се да останеш тук и да разпределяш работата по разпитите на свидетелите.
— Да, но…
— Може би си забравила, че до миналата година работех сама. — Ив отмести стола, за да седне зад бюрото, и забеляза наскърбеното изражение на сътрудничката си. Съжали за резките си думи и се помъчи да я успокои: — Не искам да кажа, че не си вършиш работата, Пийбоди. Напротив, няма втора като теб. Стегни се и престани да реагираш като обидено дете. В момента си ми много по-необходима тук, за да координираш получената информация. По-добра си от мен в това отношение.
Пийбоди широко се усмихна. Комплиментът я накара да забрави обидата.
— Вярно е. Но мога да продължа с вас, когато приключа тук, нали?
— Ще се свържа с теб, ако възникне необходимост. Защо не подхванеш хората, докато още са в настроение да работят извънредно? — Тя се обърна към компютъра и подхвърли: — Действай!
— Слушам, лейтенант.
Ив изчака сътрудничката си да излезе, стана, затвори вратата и едва тогава включи компютъра, за да поиска всички данни за Макс Рикер. Страхуваше се да не се натъкне на факти, които неприятно ще я изненадат.
И преди беше виждала снимката на Рикер, но сега я разгледа по-внимателно. Лицето му беше като издялано от камък, изражението му подсказваше, че е властен и е свикнал да му се подчиняват. Имаше сурови устни, които не се смекчаваха от сребристите мустаци. Непроницаемите му очи също бяха сребристи.
Доказателство за суетността му, която беше споменал Рурк, бяха чупливата му дълга сребриста коса, диамантената обица на дясното му ухо и млечнобялата му кожа без нито една бръчица, която сякаш беше опъната като бяла коприна върху костите, заострени като парчета стъкло.
ДАННИ ЗА МАКС ЕДУАРД РИКЕР. ВИСОЧИНА МЕТЪР И ОСЕМДЕСЕТ И ДВА САНТИМЕТРА, ТЕГЛО СТО И ЕДИН КИЛОГРАМА. ПРИНАДЛЕЖИ КЪМ БЯЛАТА РАСА. РОДЕН ВЪВ ФИЛАДЕЛФИЯ НА 3 ФЕВРУАРИ 2000 ГОДИНА. РОДИТЕЛИТЕ МУ ЛЕОН И МИШЕЛ СА ПОЧИНАЛИ. ИМАЛ Е БРАТ, КОЙТО СЪЩО Е ПОЧИНАЛ. ЗАВЪРШИЛ Е ПЕНСИЛВАНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ, СПЕЦИАЛНОСТ „БИЗНЕС“. НЯМА БРАК, НИТО ОФИЦИАЛНО СЪЖИТЕЛСТВО. ЕДИНСТВЕНИЯТ МУ СИН АЛЕКС Е РОДЕН НА 26 ЮНИ 2028 ГОДИНА. МАЙКАТА СЕ КАЗВА ЕЛЪН МЕРИ МОРАНДИ И Е ПОЧИНАЛА. НЯМА ПОСТОЯННО МЕСТОЖИТЕЛСТВО. ПРИТЕЖАВА КЪЩИ В ХАРТФОРД, ЩАТА КЪНЕКТИКЪТ, В САРАСОТА, ЩАТА ФЛОРИДА, ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ И В ЛОНДОН, СОБСТВЕНИК Е НА ИМЕНИЕТО „ЛОНГ НЕК“ НА ПЛАНЕТАТА ЙОСТ И НА ХОТЕЛ „НИЛ“ НА ВЕГАС II.
ПО ПРОФЕСИЯ Е ПРЕДПРИЕМАЧ С ИНТЕРЕСИ В СЛЕДНИТЕ ОБЛАСТИ…
Ив се облегна назад, затвори очи и се заслуша в механичния глас, който изреждаше с какво се занимава Рикер. Спомни си как преди време беше проучвала човек, който бе вложил капиталите си в многобройни и различни предприятия и компании. Който изглеждаше опасен като Рикер. Онова проучване беше променило целия й живот.
А настоящето щеше да промени живота на Рикер.
— Компютър, искам данни за криминалните прояви, затова колко пъти е било арестувано лицето и какви обвинения са му били предявени.
РАБОТЯ…
Тя отново седна, втренчи се в монитора и очите й се разшириха от изумление. Срещу Рикер бяха повдигани най-различни обвинения: за дребна кражба още когато е бил шестнайсетгодишен, за контрабанда на оръжия, за продажба на наркотици, за измама, предлагане на подкуп и за два опита за убийство. Рикер винаги бе успявал да излезе сух от водата, но досието му в полицията беше обемисто.
— Не си умен като Рурк — промълви тя. — Него не са го заловили нито веднъж. Наглостта ти е забележителна. Изглежда, нямаш нищо против да те арестуват. — Отново разгледа лицето му и продължи въображаемия си разговор с престъпника: — Доставя ти удоволствие да се подиграваш със съдебната система. Но това е проява на слабост, Рикер. Компютър, запиши на дискета цялата информация.
Обърна се към видеотелефона. Време бе да разбере в кой от луксозните си домове пребивава Рикер.
Стори й се добро предзнаменование, като научи, че в момента той е в имението си в Кънектикът. Толкова беше самоуверен, че се бе съгласил да се срещне с нея, без да я разиграва и без да я принуждава да разговаря с многобройните му адвокати.
Пристигна в уговорения час — за щастие по магистралата се пътуваше бързо. На портала я посрещнаха трима охранители със сурови лица, които провериха документите й, макар че много добре знаеха коя е. Сетне й наредиха да остави колата си и да се качи на нещо като количка за голф. Превозното средство се управляваше от дроид от женски пол. Преминаха по алея, от двете страни, на която се издигаха вековни дървета, и стигнаха до триетажна къща от камък и стъкло, издигната на каменист склон, под който се плискаха вълните на океана. Пред входната врата имаше фонтан, изобразяващ жена с рокля, развявана от вятъра, която държи стомна. От стомната се лееше синкава вода и се събираше в басейн със златни рибки. Някакъв градинар засаждаше цветя в лехите до къщата. Носеше широк сив панталон, бяла риза, широкопола шапка и телескопично лазерно устройство.
Друг дроид от женски пол посрещна Ив на вратата. Носеше колосана униформа на камериерка и учтиво поздрави:
— Пожелавам ви приятен ден, лейтенант Далас. Господин Рикер ви очаква. Надявам се, че пътуването ви е минало без произшествия. Моля, последвайте ме.
Ив любопитно се оглеждаше, докато преминаваха по коридори и през различни помещения. Личеше си, че собственикът на къщата е много богат, но тук липсваше изискаността, характерна за дома на Рурк, където пастелните тонове и лакираните дървени повърхности създаваха уют. Рикер очевидно харесваше по-ярките и дори крещящи цветове, но не бе проявил вкус при избора на тъканите и на мебелите. Преобладаваха острите ъгли и сребристият цвят, към който собственикът на дома явно проявяваше слабост.
„Трийсет сребърника“ — помисли си тя, когато я въведоха в стая, обзаведена в кървавочервено. През прозореца, който заемаше едната стена, се разкриваше изумителна гледка към океана. Другите стени бяха окичени с модернистични или сюрреалистични картини, които представляваха безразборно напластени бои по платното или безсмислени цапаници върху стъкло.
Уханието на цветя беше натрапчиво, все едно бяха влезли в погребална зала, осветлението бе прекалено силно, тежките мебели бяха с посребрени крачета и странични облегалки, а върху канапетата бяха разхвърляни разноцветни възглавнички.
Рикер се беше настанил на огромно кресло и отпиваше от изящна чаша, пълна с розова течност. Като видя новодошлите, се изправи и широко се усмихна:
— Приятно ми е, Ив Далас. Най-сетне се срещаме. Добре дошли в скромния ми дом. Позволете ми да ви предложа някаква напитка.
— Не, благодаря.
— Е, може би по-късно ще пожелаете нещо.
Ив забеляза, че той говори като герой от архивните филми, към които Рурк проявяваше особена слабост.
— Свободна си, Марта.
— Добре, господин Рикер. — Камериерката побърза да излезе.
— Самата Ив Далас е дошла да ме посети! — възкликна домакинът и с жест я покани да седне. Очите му закачливо проблясваха. — Възхитен съм. Ще ми разрешите ли да ви наричам Ив?
— Не.
Очите му заприличаха на сребристи ледени топчета, но той се засмя:
— Жалко. Тогава ще ви казвам лейтенант Далас. Заповядайте, седнете. Признавам, че бях любопитен да се запозная със съпругата на човек, който е бил мое… Щях да кажа „протеже“ — добави и отново се
