— Засега няма да предприема нищо срещу него. Но да знаеш, че правя голяма жертва само за да изпълня молбата ти.
Той стана, а Ив потръпна, като долови ледената нотка в гласа му. Тихо изруга и попита:
— Още ли ми се сърдиш?
— Да… и то много.
— Какво искаш да направя? — Тя гневно скочи на крака, едва сдържайки желанието си да забие юмрук в красивото му лице. — Вече се извиних, нали?
— Направи го, защото те принудих.
— Добре… хубаво… имаш право. — В този момент Ив мразеше еднакво и себе си, и него. В пристъп на отчаяние ритна канапето и промълви: — Не знам как да постъпвам в подобни ситуации. Обичам те и това ме подлудява. Не съм ли наказана достатъчно?
Рурк неволно се засмя. Изглеждаше толкова объркана.
— Господи, Ив, страхотна си!
— Смятам, че трябва да ме възнаградиш за… Да му се не види! — изсъска, когато комуникаторът й избръмча. Тя потисна желанието си да разбие устройството в стената. Вместо това отново ритна канапето.
— Далас слуша. Какво се е случило?
— Божичко! Исусе Христе! Прието. Свържете се със сътрудничката ми — полицай Дилия Пийбоди. Ще я чакам на моста.
За миг тя остана неподвижна. Стомахът й се свиваше, виеше й се свят.
— Друг полицай! Още едно мъртво ченге — прошепна.
— Идвам с теб. Ще отида там, лейтенант — повтори той, когато Ив поклати глава. — Ако не желаеш да те придружа, ще отида сам. Облечи се. Аз ще шофирам, за да стигнем по-бързо.
Мостът беше като осветена арка на фона на тъмното небе. В този час въздушното движение беше доста натоварено и летателните средства почти затъмняваха бледия лунен сърп.
Животът в големия град продължаваше стремителния си бяг.
На второто ниво на моста, което беше затворено за движението, стояха шест патрулни коли. Приличаха на хрътки, които всеки миг ще се впуснат в преследване. Докато си проправяше път през скупчените полицаи и цивилни детективи, Ив чуваше откъслечни думи, долитащи от видеотелефоните ругатни и проклятия. Въртящите се лампи на полицейските автомобили обагряха лицето й ту в синьо, ту в кървавочервено. Тя безмълвно се приближи до мръсната бежова кола, паркирана на аварийното платно.
Милс беше на предната седалка. Главата му беше клюмнала, очите му бяха затворени, сякаш бе отбил от магистралата да подремне. Дрехите му бяха просмукани с кръв.
Ив напръска дланите си със защитен спрей, който заместваше ръкавиците, и огледа трупа.
„Някой го е поставил на седалката“ — помисли си и се наведе през спуснатото стъкло да огледа купето. Видя полицейската значка и сребърните монети, които проблясваха на слабата светлина.
— Кой го е намерил?
— Добър самарянин. — Един от униформените пристъпи към нея, сякаш с нетърпение очакваше да каже репликата си. — Свидетелят е в патрулната кола, охраняват го неколцина колеги. Изпаднал е в шок.
— Записахте ли името и показанията му?
— Да, лейтенант. — Полицаят извади електронния си бележник и натисна няколко клавиша. — Свидетелят се казва Джеймс Стайн и живее на 95-та улица номер 1001. Каза, че тази вечер работил до късно. Докато шофирал към дома си, забелязал колата, спряла на аварийното платно. Движението не било натоварено, затова забелязал, че в автомобила седи човек. Обзело го лошо предчувствие. Отбил в страничното платно и отишъл да провери дали непознатият има нужда от помощ. Видял мъртвеца и побързал да се обади в полицията.
— В колко часа е позвънил?
— В… двайсет и един и петнайсет. С партньора ми първи пристигнахме на местопрестъплението, часът беше двайсет и един и двайсет и пет. Видяхме, че колата е полицейска, ето защо се свързахме с участъка, съобщихме регистрационния номер на превозното средство и описахме как изглежда мъртвецът.
— Добре. Някой да закара Стайн в дома му.
— Няма ли да го разпитате, лейтенант?
— Не и тази вечер. Проверете дали живее на посочения адрес и го закарайте вкъщи. — Тя се обърна и видя Пийбоди и Макнаб, които слязоха от току-що пристигналата патрулна кола.
— Лейтенант… — Сътрудничката й погледна към бежовия автомобил и лицето й се изкриви от болезнена гримаса. — Бях с Макнаб, когато ми се обадиха. Не успях да се отърва от него.
— Не се безпокой. — Ив извърна очи към Рурк, чийто силует се очертаваше над светлината на фаровете. — И аз имам подобен проблем. А сега на работа. Искам да заснемеш местопрестъплението. Не пропускай и най-малките подробности. Да не забравиш да напръскаш ръцете си със спрей — не ми се ще после да открием твоите отпечатъци.
В този момент пристигна още една патрулна кола. Още преди да спре напълно, предната врата се отвори и отвътре изскочи капитан Рот. Ив изруга, но отиде да я посрещне.
— Рапортувайте за инцидента, лейтенант.
И двете знаеха, че Ив не е длъжна да й рапортува. Размениха изпитателни погледи, сякаш бяха боксьори, всеки от които търси слабото място на противника си.
— Засега не знам повече подробности от вас, капитане — отговори Ив.
— А пък аз знам, че пак сте се провалили, което е причинило смъртта на друг наш колега.
Хората около тях внезапно млъкнаха, като че бяха прерязали гласните им струни. Ив отново си представи ловджийски хрътки, които стоят неподвижно и душат, за да разберат в каква посока е побягнала жертвата им.
— Капитан Рот, разбирам, че сте разстроени от смъртта на колегата ви и ще се престоря, че не съм чула неуместната ви забележка. Но ако желаете да ме порицаете, направете го по установения ред и не ми пречете да работя по случая.
— Аз поемам разследването.
Ив й препречи пътя и процеди през зъби:
— Случаят е мой, ето защо имам право да те отстраня при необходимост. Не ме принуждавай да го направя.
— Предизвикваш ли ме, Далас? — Рот заби пръст в гърдите й. — Искаш ли да си премерим силите?
— Не изгарям от желание да ти дам добър урок, но ще го сторя, ако още веднъж ме докоснеш или възпрепятстваш работата ми. Ако ми помагаш, си добре дошла, в противен случай ще те помоля да не пречиш на сътрудничката ми.
Очите на Рот гневно проблеснаха, устните й се разтегнаха в грозна гримаса, а Ив изтръпна, като си представи предстоящата разпра.
— Капитан Рот! — Клуни си проби път сред насъбралите се полицаи. — Капитан Рот, трябва да поговорим. Насаме, ако обичате… — Той се задъхваше, сякаш беше тичал.
Рот едва съумя да се овладее. Отривисто кимна и закрачи обратно към колата си.
— Съжалявам за неприятната сцена, лейтенант — промълви Клуни, впери поглед в мъртвия си колега и лицето му се изкриви. — Съкрушена е от смъртта на Милс.
— Разбирам. Какво те води тук, Клуни?
— Лошите вести се разпространяват бързо. — Той тежко въздъхна. — Тази вечер ще почукам на друга врата, ще утешавам друга вдовица… Мамка му, животът е несправедлив. — Обърна се и тръгна към колата, в която го чакаше Рот.
— Мисля, че капитан Рот съвсем безпричинно се нахвърли върху вас — обади се Макнаб, който беше
