Рурк се настани зад бюрото си и машинално извади цигара. Забеляза, че Уебстър го гледа в ръцете и попита: — Искаш ли да запалиш?
— Не съм пушил от пет години, три месеца и… двайсет и шест дни. Вече забравих броя на часовете. Да му се не види! — Взе цигара, запали я и дръпна толкова дълбоко, че едва не се задави. После продължи: — Не те познавам, но съм чувал за теб.
— Аз също. — Рурк вдигна вежда. — Ив отдавна ми е казала, че е прекарала една нощ с теб.
Уебстър сви рамене с престорено безразличие и също седна:
— Случилото се не означава нищо за нея… никога не е означавало. Познавам репутацията ти, Рурк. Ако решиш, ще ме преследваш до дупка и ще ми отмъстиш. Нямам нищо против, но не си го изкарвай на Далас.
— Известно ли ти е, че ако разбере за опита ти да я защитиш, ще натика топките ти в гърлото ти?
За пръв път Уебстър се усмихна, сетне изруга и се намръщи от болка.
— Такъв съм си — добави и докосна разцепената си устна. — Като сгреша, не искам друг да опере пешкира.
— Нямам представа какво са ти разказали за мен, но знай, че не отмъщавам на жени, особено ако не са извършили друго прегрешение, освен да бъдат самите себе си.
Спомни си как беше постъпил снощи с Ив, побърза да прогони мисълта, като си каза, че по-късно ще уреди и този въпрос.
— Ако реша да ти отмъстя, Ив ще ми се разсърди — продължи. — Може би щях да рискувам да си навлека гнева й, но не виждам причина.
Уебстър се загледа в цигарата си и промърмори:
— Имах съвсем друга представа за теб.
— Можех да оправдая очакванията ти — подхвърли Рурк.
Уебстър въздъхна, за последен път дръпна от цигарата си и я загаси.
— Не ме интересува какъв би могъл да бъдеш. Важното е какъв си. — Докосна насиненото си лице. — Това… трябваше да се случи, за да ми напомни къде е мястото ми. — Стана и подаде ръка на Рурк: — Благодаря, че ме прие.
Рурк също се изправи. Изпитваше едновременно съжаление и уважение към този човек, когото допреди малко бе ненавиждал. Стисна дланта му и усмихнато заяви:
— На гърдите имам синина колкото чиния, а бъбреците ме болят, сякаш някой ме е замерял с тухли.
Уебстър забрави болката от разцепената устна и широко се усмихна:
— Благодаря. — Тръгна към вратата, но спря и се обърна:
— Знаеш ли, с Далас сте си лика-прилика.
„Вярно е — помисли си Рурк. — Но понякога помежду ни припламват искри.“
Командир Уитни не избухна, когато Ив му съобщи какво е научила, но зачервеното му лице показваше, че едва се сдържа.
— Имаш ли доказателства? — попита.
— Още не, сър. Но информацията е точна. Източникът ми е извън подозрение.
— Този твой източник как се казва?
Ив знаеше, че въпросът е неизбежен и вече бе решила какво да отговори.
— Съжалявам, сър, но не мога да ви го съобщя.
— Май ме бъркаш с някой репортер, Далас.
— Сър, сведенията ми бяха съобщени поверително. Нищо не ме спира да се възползвам от информацията, но не мога да назова източника.
— Затрудняваш ме. Ако знам името на твоя информатор, ще вдигна голяма патърдия във „Вътрешно разследване“.
— Съжалявам, но нямам избор.
— Ще им съобщя какво сме научили — продължи Уитни, като барабанеше с пръсти по бюрото си. — Разбира се, ще отрекат, ще се помъчат да печелят време. Ако наистина от месеци се занимават с този случай, едва ли ще искат да разкрият картите си дори пред мен. — Облегна се назад, присви очи и промърмори: — Политиката е игра, в която често се раздават удари под пояса. В това отношение ме бива, нали?
— Да, сър. — Ив си позволи едва забележима усмивка. — Вярно е.
— Очаквай да те повикат в Кулата, лейтенант, във връзка с този въпрос. — Помежду си полицаите наричаха Кулата сградата, където се намираше кабинета на началника на полицията. — Ще задействам нещата.
— На ваше разположение съм, сър. Уведомявам ви, че докато успешно приключим разследването, с моя екип ще работим у дома.
Той кимна, обърна се към видеотелефона и разсеяно каза:
— Свободна си.
Докато прекосяваше гаража, за да стигне до колата си, Кармайкъл я спря:
— Научих нещо, което може би ще те заинтересува. Разпитах повечето свидетели от моя списък и извадих късмет с една от сервитьорките.
— В какъв смисъл?
— Изглежда, е била в затвора за дребно мошеничество и има набито око за ченгетата. Твърди, че веднага е разконспирирала Коли, но не е сметнала присъствието му за подозрително. Не знаела какво да мисли за другото ченге, което от време на време посещавало заведението.
— Кое друго ченге?
Кармайкъл се усмихна:
— И аз зададох същия въпрос. Жената отговори: „Беше жена — хубавичка блондинка.“ Поразпитах я още малко и тя описа жена, която би могла да бъде капитан Рот от 128-и участък.
— Не думай!
— В този град има стотици хубавки блондинки, но описанието ми напомни за Рот. Показах на сервитьорката няколко снимки и тя безпогрешно посочи колежката.
— Благодаря. Не го споделяй с никого, моля те.
— Добре. Тъкмо отивах да оставя на бюрото ти диска със записа от разпита. Искаш ли го сега?
— Да. Още веднъж благодаря.
Ив пъхна диска в джоба си и забърза към колата си. Налагаше се да отдели време за посещение в 128-и участък. Пътьом се свърза с Пийбоди:
— Изтегли наличната информация за Рот. Ако има закодирани файлове, не се притеснявай.
— Слушам, лейтенант. Уговорих ви среща с доктор Майра за десет и половина.
— Ще се постарая да не закъснея. Изтегли сведенията за Рот и го направи така, че колегите й да разберат.
Не очакваше сърдечно посрещане в 128-и участък, но й стана неприятно, като видя враждебните погледи, отправени към нея, ругатните, изречени с приглушен глас. Някакъв полицай дори изгрухтя.
Вместо да се престори, че не го е чула, тя се приближи до бюрото му и се усмихна:
— Много си талантлив, детектив. Мога ли да те наема да забавляваш гостите ми на домашно празненство?
Той презрително процеди:
— Не желая да разговарям с теб.
— Прекрасно, аз също. — Продължи да го гледа, докато онзи не издържа и извърна очи. Тя доволно се усмихна и тръгна към кабинета на капитан Рот. Помисли си, че човек доста трябва да се издигне в службата, за да му осигурят просторна стая с два прозореца, солидно бюро и красиво пълзящо растение в саксия на перваза.
Рот я видя през остъклената врата и скочи на крака, а Ив дори не почука.
— Как смееш да ме подлагаш на проверка, без да ме уведомиш? — сопна се русокосата. — Не играеш
