според правилата, лейтенант!
— Една от нас наистина нарушава правилата. — Ив влезе и затвори вратата. — Притесняваш ли се от онова, което ще открия за теб?
— Не се тревожа, а съм вбесена. Не мислиш ли, че прекали? Че многократно наруши колегиалната етика в безсмислената си вендета срещу моя участък. Ще рапортувам за поведението ти на командир Уитни и на началника на полицията.
— Това е твое право, капитан! А пък аз в качеството си на разследваща две убийства, имам право да те попитам защо скри от мен, че няколко пъти си посещавала детектив Коли в „Чистилището“?
Рот подскочи като ужилена, сетне процеди:
— Информацията ти е неточна.
— Не ме заблуждавай, ако обичаш. Ще разговаряме тук или в помещението за разпит. Правя ти услуга… като на колежка.
— Жестоко се лъжеш, ако мислиш, че ще ти позволя да ме съсипеш!
— А пък ти се лъжеш, ако мислиш, че ще ти позволя да ми се правиш на началничка. Къде беше в нощта, когато са убили Коли?
— Не съм длъжна да отговарям!
— Ще отговаряш, ако те призова официално на разпит. И ще го направя!
— Не бях в „Чистилището“ през онази нощ.
— Докажи го!
— Дано пукнеш в ада! — Рот заобиколи бюрото и спусна щорите, закриващи от погледа общото помещение. — Имам си причини да не ти съобщя къде съм била тогава. Лични причини.
— Личните причини не се вземат предвид при разследване на убийство.
— Аз съм полицай. И то добър полицай. Може би повече ме бива по канцеларската работа, но съм способна и го знам. Вярно е, че от време на време си позволявам по едно-две питиета в някой клуб, но това няма нищо общо със смъртта на Коли или с длъжността, която заемам.
— Защо премълча истината?
— Защото изобщо не бива да пия! — Рот се изчерви от притеснение. — По едно време се бях пристрастила към алкохола, преминала съм курс на лечение. Защо ли го казвам, след като вече го знаеш? — промърмори и отново седна зад бюрото. — Не искам заради моментната слабост да загубя работата си. Когато за пръв път отидох в „Чистилището“, не знаех, че Коли работи там през свободното си време. Започнах редовно да посещавам бара, защото не се страхувах, че колегата ще ме издаде. Не го споменах пред теб… смятах, че е без значение.
— Много добре знаеш, че е важно.
— Добре! Щом толкова искаш да знаеш, исках да се защитя. На мое място всеки би постъпил така, нали?
Рот се изправи и се подпря на бюрото. Заплашителната й поза подсказваше, че е готова да защитава територията си, че е готова на всичко, за да запази онова, до което се беше домогвала години наред.
— Разбирам накъде биеш! — продължи разпалено. — Искаш да докажеш, че и Коли, и Милс са били корумпирани. Но мен няма да натопиш.
— Напоследък си внасяла големи суми в банковата сметка на съпруга ти.
— Мътните те взели! Ще повикам моя адвокат. — Посегна към видеотелефона, сетне сви юмруци. Ив мълчаливо я наблюдаваше как се мъчи да се овладее. — Но тогава ще трябва да се явя на официален разпит. Мамка му, държиш ме в хватката си!
Дълбоко си пое дъх, сетне продължи:
— Преди няколко месеца се усъмних, че съпругът ми има любовница. Симптомите бяха очебийни — беше разсеян, не ми обръщаше внимание, прибираше се късно, работата му не спореше. Поисках му обяснение, той отрече всичко. Някои мъже притежават способността да извъртат обвиненията, докато накрая съпругите им излизат виновни, макар да знаят, че имат право. Накратко казано, лейтенант, бракът ми се разпадаше, а аз бях безпомощна. Самата ти си и полицай, и омъжена. Знаеш колко трудно е да се съчетават съпружеските и служебните задължения.
Ив не отговори, но Рот, изглежда, не очакваше отговор.
— Нервите ми бяха опънати, бях объркана. Казах си, че едно-две питиета ще ми подействат добре, ще ме отпуснат. Ето как попаднах в „Чистилището“. Изненадах се, като видях Коли на бара, но и двамата се престорихме, че няма нищо нередно. Междувременно бракът ми се рушеше. Открих, че съпругът ми не само чука друга жена, ами прехвърля на свое име големи суми от общата ни сметка. Преди да успея да му попреча, той ме доведе до просешка тояга и ме накара да потърся утеха в алкохола, което неминуемо се отрази на работата ми.
Преди две седмици се взех в ръце. Изритах от къщи мързеливия негодник и се включих в курс за лечение на алкохолици. Обаче го скрих от шефовете и извърших нарушение. Оттогава не съм стъпила в „Чистилището“, а с детектив Коли се срещахме само тук, в участъка.
— Съчувствам ти заради неприятностите, но все пак настоявам да ми кажеш къде си била през нощта, когато е бил убит колегата ти.
— До полунощ бях на събрание на дружеството на анонимните алкохолици в една църква в Бруклин. — Рот кисело се усмихна. — Избрах да посещавам дружеството в този район, за да не попадна на познати. Каква ирония, нали? После с няколко събратя по съдба отидохме да пием кафе. Разказвахме за живота си, оплаквахме се. Прибрах се вкъщи в около два след полунощ и си легнах. Нямам алиби за времето, когато е било извършено убийството. — Тя спокойно погледна Ив в очите и добави: — Досещаш се, че не можеш да използваш срещу мен онова, което ти разказах, защото официално не си ми прочела правата. Ако ме арестуваш, ще вгорча живота ти.
— Капитан Рот, обещавам, че ако реша да те арестувам, твоят живот ще се вгорчи.
Дванайсета глава
Трябваше й време да помисли, да намери мястото на новите парченца информация в сложната мозайка. А най-вече трябваше да прецени дали да сложи край на кариерата на своята колежка, преди да се е убедила във вината й. Боеше се, че напрежението между нея и Рурк й пречи да бъде безпристрастна, че е склонна да съчувства на Рот заради брачния конфликт.
Реши да се консултира с Майра, сетне да въведе в компютъра новите данни и да провери вероятностите. Край на експериментите, ще действа според правилника.
Майра вече я чакаше в кабинета й, където нямаше и следа от безредието. Пийбоди и Макнаб работеха на компютрите.
— Извинявай, че закъснях.
— Няма нищо. — Майра остави на масичката си чашата, в която навярно имаше чай — любимата напитка на психиатърката. — Пийбоди ме предупреди, че може да се забавиш.
— Искаш ли да се уединим някъде, за да не пречим на колегите?
— Нямам нищо против — Майра се изправи, а Ив както винаги се възхити от елегантната й външност. Този път Майра носеше прекрасен светлозелен костюм. — Всяко помещение в този дом радва окото.
Макар да не беше сигурна дали изборът й е правилен, Ив я поведе към една от просторните всекидневни. Психиатърката възкликна:
— Каква прекрасна обстановка! — Огледа се, любувайки се на пастелните цветове, на изящните дървени мебели, на гледката, разкриваща се през големите прозорци. — Божичко, нима това е платно на Моне?
Ив погледна картината, изобразяваща градина, в която се преливаха меки тонове, и поклати глава:
— Нямам представа.
— Разбира се, че е дело на един от най-прочутите френски импресионисти — промълви Майра, която вече разглеждаше отблизо картината. — Знаеш ли, завиждам ти за прекрасната колекция от произведения на изкуството.
— Колекцията не ми принадлежи.
Психиатърката се обърна, усмихна се и заяви:
