— Каза ми, че бил ангел. Ангелът на отмъщението.
— И че е воин на своя Бог, надарен с безсмъртие. Повтарям, че този човек се мисли за различен от нас, обикновените смъртни. Убедена съм, че в живота му има… или е имало жена, която той иска да удовлетвори и която според него е чиста като непорочната Дева.
Внезапно сърцето на Ив се сви — представи си русокосата Марлена с невинните очи, облечена в снежнобяла рокля. Беше олицетворение на непорочността и навярно винаги щеше да си остане такава в очите на клетия си баща.
— Ами ако не е жена, а дете, което вече е мъртво? — тихо изрече тя.
— За Марлена ли говориш? — съчувствено попита психиатърката. — Не вярвам, Ив. Съмърсет скърби за нея и ще я жали до края на живота си. Ала за него тя не е символ, а дъщеря, която не е успял да защити. За убиеца статуетката олицетворява жената, която защитава… и наказва. Ти също си властна жена. Психопатът изпитва привличане към теб, иска да му се възхищаваш. Възможно е в даден момент да реши да те отстрани.
— Дано да си права. — Ив стана. — Защото искам да довършим играта лице срещу лице.
Беше подготвена за срещата с Уитни, но не бе очаквала да завари в кабинета му и началника на полицията. Тибъл стоеше до прозореца със скръстени зад гърба си ръце и с непроницаемо изражение. Командирът седеше зад бюрото си, което показваше, че ще води разговора от свое име… докато Тибъл реши да се намеси.
— Преди да започнеш рапорта си, лейтенант, искам да те уведомя, че в четири часа в полицейския информационен център ще бъде проведена пресконференция. — Уитни наклони глава. — Присъствието ти е задължително.
— Слушам, сър.
— Имаме сведения, че представител на пресата е получил информация, подлагаща на съмнение работата ти по това разследване; намеква се, че ти и в твое лице целият отдел, укриваш важни сведения, които биха уличили съпруга ти в извършването на няколко убийства.
— Подобни твърдения са абсурдни и хвърлят сянка върху мен, върху мъжа ми и върху целия отдел. — Сърцето й биеше лудо, но гласът й не издаваше вълнението й.
— Обвиненията са били отправени от анонимно лице и засега са непотвърдени, поради което представителят на пресата е предпочел да съобщи информацията на началника на полицията Тибъл. В твой интерес е, лейтенант, да обориш тези твърдения.
— Нима ме обвинявате в укриване на доказателства, сър?
— Засега искам да потвърдиш или да отречеш обвиненията.
— Давам ви честната си дума, че нито сега, нито когато и да било съм укривала доказателства, които биха помогнали за залавянето на престъпник или за приключване на даден случай. Приемам въпроса ви като лична обида.
— Ще го имаме предвид — любезно заяви Уитни. — Седни, Далас.
Вместо да се подчини, тя пристъпи към бюрото.
— Би трябвало да се съобразявате с факта, че вече десет години работя в полицията и имам неопетнена репутация. Мисля, че е по-логично да повярвате на мен, отколкото на обвинения, които анонимно лице е подхвърлило на жаден за сензации репортер.
— Ще го имаме предвид — повтори командирът. — А сега…
— Не съм свършила, сър. Държа да чуете мнението ми.
Уитни се облегна назад; Ив, която не откъсваше очи от лицето му, знаеше, че трябва да очаква атака от страна на Тибъл.
— Добре, лейтенант. Доизкажи се.
— Знам, че личният ми живот и бракът ми възбуждат любопитството на хората от отдела и на цялото общество, но вече свикнах с това. Знам още, че се проявява огромен интерес към финансовата империя на съпруга ми и че се спекулира относно методите му на работа, което изобщо не ме засяга. Но съм дълбоко възмутена, че моята репутация и тази на Рурк се подлага на съмнение. Готова съм да понеса всякакви обиди от медиите, но не и от колегите си, нито от началника на отдела, където съм служила всеотдайно. Уверявам ви, сър, че ако подам оставка, ще се чувствам като човек, на когото са ампутирали ръката. Но ако се наложи да избирам между работата и запазването на брака ми, ще предпочета да „ампутират ръката ми“.
— Никой не повдига въпроса за избор, лейтенант. Моля да ме извиниш, ако думите ми са те обидили.
— Мразя анонимните доносници и ги смятам за подлеци и страхливци — обади се за първи път Тибъл, който внимателно наблюдаваше Ив. — Препоръчвам да проявиш справедливия си гняв по време на пресконференцията. Ще изглеждаш много убедителна на екрана. А сега искам да науча всички подробности, свързани с хода на разследването.
Гневът й помогна да забрави страховете си и тя се поуспокои. Заговори, като използваше характерния полицейски жаргон; съобщи имената на шестимата убийци на Марлена, връчи разпечатката с информацията за тях и изложи теорията си.
— Човекът, който ми се обади, се обяви за отмъстител. Ето защо съм убедена, че действайки сам или с чужда помощ, той търси възмездие за смъртта на тези хора. Марлена е дъщеря на Съмърсет, който пък е свързан с Рурк. Направих справка за убийството на всеки един от тях — спокойно продължи тя, въпреки че вътрешно беше напрегната като струна. — Липсват доказателства, че са били ликвидирани от един и същи човек. Убийствата са били извършвани по различен начин и в различни градове, в течение на три години. Ала и шестте жертви са били свързани с дъблинска организация, ръководеща хазартните игри, чиято дейност поне дванайсет пъти е била обект на разследване на местните власти и от Комисията по хазарта. Сведенията, с които разполагам, потвърждават предположението ми, че шестимата са били убити по различни причини от членове на конкурентни организации или от свои… съмишленици.
— Но каква е връзката с убийствата на Бренън, Конрой и О’Лиъри?
— Тя съществува единствено в болния разсъдък на престъпника. Доктор Майра изготвя психологическия му профил, който сигурно ще потвърди теорията ми. Навярно той си въобразява, че Марлена е била убита като предупреждение към Рурк да не навлиза в територията на въпросната организация.
— Теорията ти се различава от заключението на полицейския инспектор, който е разследвал смъртта на момичето.
— Така е, но пропускате факта, че той е бил свързан с престъпния картел. А Марлена е била само едно дете, при това дъщеря на мошеник на дребно. — Ив извади от чантата си две снимки, снети от холограмните изображения, и ги подаде на командира. — Ето какво са й сторили. А полицейският инспектор приключил разследването само за четири часа и побързал да обяви, че смъртта й е настъпила при злополука.
Уитни разгледа снимките и очите му помръкнаха.
— Каква ти злополука! — възкликна той. — Ясно е като бял ден, че жертвата е била изтезавана преди да бъде убита.
— Точно така — едно безпомощно момиче е било изнасилено и измъчвано от шестима мъже, които са се измъкнали безнаказано. Сигурна съм, че хора, способни на подобно зверство, обичат да се хвалят с подвизите си. Близките им положително са знаели за извършеното от тях и когато виновниците били убити един подир друг, някой е решил, че виновници са Рурк и Съмърсет.
Тибъл извърна поглед от снимките. Изминали бяха много години от времето, когато беше обикновен полицай и ежедневно се сблъскваше с жестоката действителност; дълго нямаше да забрави ужасяващите снимки на мъртвото момиче. Втренчи се в Ив и попита:
— А ти вярваш ли в това, лейтенант? Искаш да повярваме, че между убийствата на шестимата няма връзка, но психопатът е на друго мнение. Според теб той е ликвидирал невинни хора и е устроил капан на Съмърсет, само за да отмъсти на Рурк.
— Точно така. Убедена съм, че човекът, когото Майра определи като садистичен социопат, въобразяващ си, че е пратеник на Бога, прави всичко възможно да злепостави Рурк. Но въпреки че е изключително умен, той е допуснал грешка като е насочил подозренията към Съмърсет. След разговора си с него доктор Майра заяви, че той не само не е склонен към насилие, но дори се ужасява от жестокостта. Уликите срещу него са толкова нескопосано скалъпени, че в тях би се усъмнило дори дете…
