Отмъщение в смъртта

— Какво, обиден ли е?

— Не, рисува. Твърди, че това отпускало нервите му. Откъде се обаждаш, лейтенант?

— От колата, на път за участъка. Пресконференцията току-що свърши.

— Известна ми е „любовта“ ти към нахалните репортери. Непременно ще гледам новините в пет и половина.

Ив потръпна, но изражението й остана невъзмутимо.

— Не си струва, не се случи нищо особено. Хей, защо не си на работа? Не бива да изоставяш делата си заради мен.

— Всичко върви като по вода. Няколко дни мога да ръководя бизнеса и от къщи. Освен това с Иан се забавляваме с нашите играчки.

— Постигнахте ли някакъв резултат?

— Така мисля, но всичко става много бавно и изисква търпение.

— Ще се прибера след един-два часа и ще видя докъде сте стигнали.

— Добре. Мисля, че ще вечеряме пица.

— М-мм, чудесно. Искам моята да е с много гъби и аншоа.

Тя прекъсна връзката и вкара колата в подземния гараж на централното полицейско управление. Изруга, когато забеляза, че лейтенант Медавой от отдела по антитероризъм отново беше заел част от нейното пространство. Успя някак си да паркира и за отмъщение при излизането си от колата силно удари с вратата неговия автомобил.

Едва сега забеляза, че возилото е съвършено ново и се запита откъде хората от този отдел намират средства за подобен лукс.

Тя се качи на елеватора, забеляза че остават петнайсет минути до началото на телевизионните новини и реши да си вземе кафе, да се заключи в канцеларията си и на спокойствие да наблюдава представлението, което беше разиграла.

Не остана разочарована. Импровизираната й реч пред Надин беше много убедителна, на екрана лейтенант Далас изглеждаше разгневена, прекалено самоуверена и дори безразсъдна. Каза си, че престъпникът положително ще попадне в капана и се запита дали ще има време за още една чаша кафе преди Уитни да я повика.

Още не беше отпила от димящата течност, когато вътрешният видеотелефон иззвъня и й беше наредено да се яви при командира.

Мълчаливо изслуша упреците, които беше очаквала, сетне се съгласи, че е постъпила неразумно и прекалено емоционално.

— Няма ли да ми възразиш, лейтенант?

— Не, сър.

— Какво си намислила, Далас?

Ив побърза да смени тактиката, осъзнавайки, че е била прекалено покорна.

— Нищо, сър. Страхувам се, че това разследване подложи на изпитание личния ми живот. Избухнах безпричинно, но обещавам да не се повтори.

— Запомни обещанието си. А сега се обади на госпожица Фарст. Ще й предложиш ново интервю и се надявам да овладееш нервите си.

Този път Ив действително се разгневи и промълви:

— Сър, засега предпочитам да избягвам представителите на медиите. Мисля, че…

— Това не беше молба, а заповед, лейтенант. Щом забърка кашата, сама ще си я сърбаш. Обади се незабавно.

Младата жена стисна зъби и кимна.

През следващия час се опита да охлади гнева си, като се залови с писмената си работа; когато и това не помогна, позвъни в служебния сервиз и направи механиците на бъз и коприва задето още не бяха поправили автопилотното устройство на колата й. След като се поуспокои, съчини послание до Надин с предложение за друго интервю и побърза да го изпрати по електронната поща, преди да се е разколебала.

През цялото време беше нащрек и очакваше видеотелефонът й да иззвъни. Искаше й се престъпникът да се свърже по-бързо с нея, защото в бързината си той можеше да допусне фатална грешка.

Питаше се кой ли е той. Всички данни говореха, че е социопат, садист и егоист. И все пак понякога го съжаляваше.

„Гатанки и религия…“ — каза си тя и реши, че съчетанието не е толкова необичайно. За самата нея религията беше загадка. Не можеше да приеме, че трябва да вярва в нещо само защото й го внушаваха и защото я заплашваха вечно да гори в ада, ако не се подчини.

Познаваше различните религиозни учения, които я караха да се чувства объркана и смутена. Защитниците на всяка религия твърдяха, че са прави, че само тяхното учение е истинско, и през вековете бяха водили безброй кръвопролитни войни, за да го докажат.

Ив сви рамене и взе една от трите статуетки на Мадоната, които бяха на бюрото й. Беше прекарала детството си в държавен приют, а законите забраняваха сирачетата да получават религиозно образование. Различни църковни групи упорито се мъчеха да променят този закон, но засега не бяха постигнали никакъв успех. Ив смяташе, че и без тяхната помощ се е справила добре. Сама беше изградила представата си за доброто и за злото, за реда и хаоса, за престъплението и наказанието.

И все пак се предполагаше, че религията напътства и утешава. Ив погледна към купчината дискове, които беше събрала при проучването си върху католицизма. Тази религия си оставаше загадка за нея, но може би точно това беше целта — мистерията да остане неразгадана и скрита под външния блясък и великолепие. А ритуалите на католическата църква бяха изключително зрелищни.

Ив огледа статуетката, която държеше. Рурк я беше нарекъл СДМ, все едно, че говореше за своя приятелка, за близък човек, с когото можеш да споделиш тревогите си. Представяше си как някой си казва: „Не успявам да намеря разрешение на проблема. Ще попитам СДМ.“

Но едновременно тя беше най-святата жена, жената, която трябваше да послужи за пример. Тя беше девицата, призвана да роди Божия син и да го види да умира на кръста заради човешките грехове.

А сега някакъв умопобъркан оскверняваше образа й, като я правеше свидетелка на зверствата, причинявани от едно човешко същество на друго.

Майката — това беше ключът към откриване на убиеца. Неговата майка или друга жена, която болното му съзнание оприличаваше със Светата Дева.

Ив не си спомняше майка си. Не я беше виждала дори в сънищата си, които не можеше да контролира. Нямаше спомени за глас, тананикащ приспивна песен, или извисил се в пристъп на гняв, нито за ръка, която я милва или раздразнено й удря плесница.

И все пак жена я беше носила девет месеца в утробата си, бе я дарила с живот. Но какво се беше случило после? Избягала ли бе или беше умряла, оставяйки Ив сама на света, за да бъде смазвана от бой и обезчестявана. Оставяйки я да трепери като изплашено животинче в студените и мръсни стаички и да очаква поредния побой и изнасилване.

Тя тръсна глава и си каза, че това сега няма значение. Важна беше средата, в която беше израснал престъпникът, която беше оформила характера му.

Ив Далас знаеше, че е постигнала всичко сама и че никой не й е помагал със съвети.

Остави статуетката на бюрото и се загледа в спокойното й, красиво лице.

— Използвал те е като „реквизит“ при ужасяващите си деяния — промърмори, — още един от многобройните му грехове. Трябва да му попреча да убие нова невинна жертва. Питам се дали няма да ми помогнеш… — Сепна се, когато осъзна, че говори на статуетката, позасмя се и прекара пръсти през косата си. Реши, че католиците са знаели как да изработват статуетките — докато усети, човек започваше да разговаря с каменните изображения като с живи хора… да отправя молитви…

Напомни си, че не с молитви ще залови психопата, а с усилена работа. Щеше да се прибере вкъщи, да вечеря и да се наспи добре, за да бъде бодра на следващия ден.

Слезе в гаража и забеляза, че колата на Медавой я няма. Върху предното й стъкло не беше залепена бележка със заплашителен текст, което й подсказа, че колегата й не е видял вдлъбнатината във вратата на новото си возило.