успокоително.
— Разкарай този боклук! Нали ти казах да ми намериш комуникатор!
— Върша си работата, лейтенант. По-добре е да ми се подчинявате и…
— Само това ми липсваше. Ако се оставя в ръцете ти, нищо чудно да ми надянат усмирителна риза и да ме затворят в стаичка с тапицирани стени.
— Трябва да постъпите в болница. Имате сътресение на мозъка и многобройни наранявания, получила сте контузии и изгаряния от втора степен… изпаднала сте в шок…
Ив го сграбчи за яката и изсъска:
— Обещавам, че и ти ще изпаднеш в шок, ако не ми донесеш комуникатор.
— Лейтенант, радвам се, че си в обичайната си форма.
Тя вдигна поглед и като видя Рурк, докосна почернялото си от дима лице.
— Здравей. Точно се опитвах да накарам този мухльо да ми донесе комуникатор, за да ти съобщя, че ще закъснея за вечеря.
— Досетих се, че ще закъснееш, когато чух експлозията. — Той приклекна и я огледа. На челото й имаше дълбока рана, от която още течеше кръв, а ризата й беше разкъсана и обгорена. Левият й ръкав беше окървавен, панталоните й се бяха превърнали в дрипи. — Скъпа, не искам да те обидя, но видът ти е ужасен.
— Щом този глупчо ме позакърпи, веднага ще… Хей, какво правиш! — Тя рязко подскочи и плесна медика през ръката, но той вече беше успял да я инжектира. — Какво беше това?
— Болкоуспокояващ препарат. Страхувам се, че като излезете от шока, ще изпитвате силни болки.
— Да му се не види! Болкоуспокояващите ми пречат да мисля, нали, Рурк? Знаеш, че от тях ми се замайва главата…
— Което те прави кротка и ми доставя удоволствие — прекъсна я той. Повдигна брадичката й и попита: — Колко предани съпрузи виждаш в момента?
— Само един. Бъди спокоен, нямам сътресение на мозъка…
— Има, има — обади се медикът с бодър глас. — А разрезът на лявата й ръка е дълъг двайсетина сантиметра и е замърсен. Не се безпокойте, господине, сега ще почистя раната и ще я зашия.
— Побързай — подкани го Ив. Беше започнала да трепери от студа и от шока, но не го осъзнаваше. — Трябва да повикам пожарната и сапьорския отряд. За бога, къде се губи Пийбоди… по дяволите, започва се… чувствам езика си надебелял… — Тя с усилие държеше главата си изправена. Напуши я смях и едва се въздържа да не се изкикоти. — Не е ли по-добре вместо инжекция да ми бяха дали няколко глътки бърбън?
— Прекалено е скъп, освен това не го харесваш. — Рурк седна до нея и заоглежда нараняванията й.
— Не харесвам и опиатите. Карат ме да се чувствам особено. — Тя се втренчи в медика, който прокара специалното устройство над дълбокия разрез и раната като по чудо се затвори. — Моля те, не им позволявай да ме закарат в болницата. Да знаеш, че ще побеснея от гняв.
Той се огледа, но не видя любимото й кожено яке и си каза, че трябва да й купи друго. Свали сакото си, наметна я и промълви:
— Скъпа, след една-две минути няма да осъзнаваш какво правя с теб или къде ще те отведа.
Ив почувства замайване, а тялото й сякаш беше леко като перце. Като в просъница проговори:
— Да, но ще разбера, когато се свестя. А, ето я и Пийбоди… а това е Макнаб. Нали са хубава двойка?
— Великолепни са. Хайде, позволи на добрия чичо доктор да бинтова главата ти.
— Дадено. Здрасти, Пийбоди. Навярно с Макнаб сте тръгнали да се позабавлявате…
— Инжектираха й болкоуспокояващо — обясни Рурк. — Транквилантите винаги й действат по този начин.
— Тежко ли сте ранена? — Пийбоди, която беше пребледняла и изплашена, коленичи до Ив. — Лейтенант, зле ли сте?
— Нищо ми няма. — Ив махна с ръка и отново удари многострадалния медик. — Имам само няколко незначителни наранявания. Божичко, как полетях! Честно да ви кажа, докато си във въздуха е адски приятно, но приземяването е гадно. Бам! — Тя демонстрира падането, като понечи да удари бедрото си, но не го улучи и юмрукът й попадна право в чатала на медика. — Извинявай! — възкликна тя, докато младежът се превиваше от болка. — Хей, Пийбоди, в какво състояние е колата ми?
— Готова е за автомобилното гробище.
— Да му се не види! Е… лека нощ. — Тя се сгуши в обятията на Рурк и въздъхна.
Медикът най-сетне успя да си поеме въздух, изправи се на крака и заяви:
— Нищо повече не мога да направя за нея. Сега е в ръцете ви.
— Точно така. Хайде, скъпа, да си вървим.
— Оставихте ли ми парче пица? Не, не искам да ме носиш… срамота е… мога да ходя.
— Разбира се. — Той я вдигна на ръце.
— Видя ли, че мога? — Ив отпусна натежалата си глава на рамото му. — М-мм, как ухаеш. — Сгуши се до гърдите му като кученце и прошепна: — Нали е много сладък? И изцяло е мой. Само мой. Вкъщи ли отиваме?
— Да. — Рурк не спомена, че по пътя ще се отбият в най-близката болница.
— Пийбоди трябваше да остане… да остане за… Ах, сетих се. Хвани мръсниците, дето бяха поставили бомбата и ги накарай да изпеят всичко, Пийбоди.
— Не се безпокойте, лейтенант. Утре сутринта ще имате подробен доклад.
— Искам го още тази вечер… толкова е рано… още не се е стъмнило…
— Подготви го за утре — промълви Рурк, сетне се обърна към Макнаб: — Съобщи ми всички подробности.
— Непременно. — Младежът го изчака да се отдалечи, с Ив в прегръдките му, после се обърна да разгледа колата. — Тръпки ме побиват като си помисля какво щеше да се случи с лейтенанта, ако беше вътре…
— За щастие беше излязла — сопна се Пийбоди. — Да се залавяме за работа.
Когато Ив се събуди, наоколо цареше тишина. Тя смътно си спомняше, че няколко души с бели престилки бяха опипвали крайниците й и бяха прикрепвали към тялото й различни устройства. Спомняше си още, че ги беше наругала… Затова се събуди обзета от паника и гняв. Първата й мисъл беше, че за нищо на света няма да остане в болницата.
Седна в леглото и усети, че й се зави свят. Ала изпита неописуемо облекчение, когато установи, че е в спалнята си.
— Къде отиваш, лейтенант? — Рурк стана от канапето, откъдето едновременно можеше да следи информацията на монитора и да наблюдава спящата си съпруга.
Ив не легна отново, въпреки че й се искаше. Въпрос на чест беше да му покаже, че не е някаква мекушава жена.
— Иска ми се да избягам от теб, защото въпреки изричното ми настояване снощи ме заведе в болницата.
— Моля да ме извиниш. Имам навик след като жена ми е била ранена при експлозия, да се отбивам в болницата. — Приседна на ръба на леглото и без да откъсва поглед от лицето й, вдигна три пръста. — Колко са тук? Колко пръста виждаш?
Ив си спомни, че през нощта няколко пъти се беше събуждала, а той й задаваше същия въпрос.
— Колко пъти ще ме питаш?
— Вече ми стана навик, от който трудно ще се отърва. Хайде, кажи колко пръста виждаш.
— Трийсет и шест. — Тя леко се усмихна като забеляза разтревоженото му изражение. — Добре де, само три са. Престани да се правиш на шут. Още съм ти сърдита.
— Съкрушен съм. — Ив понечи да стане, но той я хвана за рамото. — По-добре легни.
— Хей, да не си ме объркал с някой кокер шпаньол?
— Всъщност забелязвам известна прилика в очите. Ив, трябва да останеш в леглото поне до обяд.
