— Аз също.
Когато Надин си отиде, Ив успя да стане и олюлявайки се отиде в банята. Подпря двете си ръце на стената под душа и поиска водата да бъде с температура четирийсет градуса. Горещият душ й подейства добре, а след като се облече се почувства почти нормално.
Ала щом влезе в кабинета си и забеляза студеното изражение на Рурк, й се прииска да се пъхне обратно в леглото.
— Мислех да легна тук, на специалния стол за отдих. Усещам се прекрасно — побърза да добави, когато той продължи да мълчи. — Май си бил прав, задето снощи си ме завел в болницата. Много съм ти благодарна…
— Нима си въобразяваш, че ще укротиш гнева ми с подмазване?
— Струваше си да опитам — поусмихна се тя, сетне лицето й стана сериозно. — Слушай, наистина съм добре и трябва да свърша нещо.
— Щом си си наумила, ще го направиш, нали? И аз имам доста работа. — Тръгна към вратата, но внезапно се обърна и добави: — Уведоми ме, когато имаш свободно време, лейтенант, за да обсъдим някои лични въпроси.
— По дяволите! — въздъхна Ив, когато той затвори вратата, свързваща кабинетите им.
— Никога не съм виждал толкова разгневен човек — отбеляза Макнаб, — но той умело прикрива гнева си и това е още по-страшно… чак тръпки ме побиват.
— Престани да дърдориш празни приказки. Дай ми диска със записите на охраняващите камери от гаража. — Тя седна зад бюрото. — Пийбоди, ще започнем със записа след шестнайсет часа, когато пристигнах в участъка. — Опита се да забрави проблемите с Рурк и се съсредоточи върху изображенията на монитора. — Интересуват ме вратите — все през някоя е влязъл.
Известно време наблюдаваха как влизат и излизат камионетки и автомобили. Всеки път лампичката на камерата над вратата светваше в зелено — знак, че на превозното средство е разрешен достъпът или излизането от гаража.
— Това едва ли е представлявало проблем за нашия човек, нали, Макнаб? Той очевидно разбира от електроника и спокойно би могъл да се промъкне покрай скенера.
— Грешите, лейтенант, не е толкова лесно. След като по време на Гражданските войни много обществени сгради били разрушени от бомби, на входа на всички правителствени здания са били инсталирани съвременни системи за сигурност. Въпреки ограничения бюджет, те се поддържат добре и се модернизират два пъти годишно в изпълнение на федералните разпоредби. Специализирана комисия от дроиди редовно прави внезапни проверки.
— Попитах те дали той би могъл да се промъкне незабелязано.
— Да, въпреки че е много, много трудно и изключително рисковано. Ако алармата се включи, всички врати автоматично се затварят и нашият човек би се озовал в капан.
— Репортажът на Надин го е разгневил и той е забравил всякаква предпазливост. — Ив се облегна назад. — Готов е бил да рискува… и е успял. Влязъл е в полицейския гараж, поставил е бомбата и се е измъкнал. Това е единственото място, където би могъл да се добере до колата ми. Компютър, покажи участък АБ, второ ниво. Ето я — съвсем невредима.
— Ако знаете как изглежда сега… — Пийбоди едва се сдържа да не потръпне. — Докараха я, за да бъде разгледана от специалния екип. Подала съм молба за нов автомобил.
— Навярно ще й завинтят няколко болта и отново ще ми я зачислят — заяви Ив, която тайничко си мечтаеше това да стане. — Бюрократите непрекъснато… почакай, какво е това?
Компютърът услужливо я осведоми, че превозното средство се нарича турбокамионетка, модел „Джетстрийм“, произведен през 2056.
— Стоп кадър! Погледни. — Ив направи знак на Пийбоди да се приближи. — Стъклата са тъмни, което е забранено. Виж регистрационните табелки — та те са на такси, за бога! Това е нашият човек!
— Браво, лейтенант — одобрително каза Макнаб, натисна няколко клавиша и направи разпечатка на изображението на монитора. — Ще проверя от каква кола са откраднати табелките с регистрационния номер.
— Да видим какво ще направи — промърмори Ив. — Компютър, продължавай. — Видяха как камионетката бавно обиколи из първото ниво, после се изкачи на второто и спря точно зад колата й. — Пипнахме го. Знаех си, че ще стане непредпазлив и ще допусне грешка.
Вратата на камионетката се отвори. Отвътре слезе човек с дълго палто, шапката му беше нахлупена почти до носа.
— Мръсникът носи палто на квартален полицай, шапката също е униформена… но обувките не са. Нито едно ченге не ходи с маратонки. По дяволите, лицето му не се вижда, защото носи черни очила.
Внезапно непознатият се обърна и погледна право в камерата. Ив забеляза, че кожата му е много бяла. След миг престъпникът извади нещо, наподобяващо на тънък жезъл, насочи го към камерата и изображението на монитора беше заменено от хаотично преплитащи се цветове.
— Майната му! Заглуши сигнала! По дяволите, какво беше това в ръката му? Компютър, върни кадъра.
— Никога не съм виждал такъв заглушител. — Макнаб с възхищение се взираше в монитора. — Дълъг е не повече от петнайсет сантиметра и е с дебелина на щека. Рурк непременно трябва да го види.
— По-късно ще му го покажем. — Тя нетърпеливо махна с ръка. — Вече знаем от коя раса е престъпникът, височината и телосложението му, както и модела на камионетката. Да видим как ще използваме информацията.
Продължи да се взира в монитора, сякаш искаше да види лицето под ниско нахлупената шапка; очите, скрити зад тъмните очила.
— Пийбоди, искам списък на притежателите на този модел камионетка. Макнаб, провери на кой таксиметров шофьор са били откраднати регистрационните табели. Ето какво ми хрумна: престъпникът е влязъл в гаража в 6:23, по-малко от час след излъчването на репортажа на Надин. Да предположим, че бомбата е била предварително изработена, но му е било необходимо време да я приспособи за монтиране в кола, да си състави план и да открие къде се намирам. Навярно му е трябвало време и да овладее пристъпа си на гняв. Колко ли време е останал в колата? — Тя доволно се усмихна и добави: — Обзалагам се, че той живее близо до полицейския участък. Тъй да се каже, ще работим в собствения ни заден двор.
Тя нареди на компютъра да продължи — искаше да провери за колко време престъпникът е поставил бомбата.
Четиринайсета глава
Ив не беше в настроение за нов семеен скандал, но реши, че ще е по-добре незабавно да се сдобри с Рурк. Необходими й бяха неговите съвети, неговите контакти и познанията му за Ирландия, където тя трябваше да замине по настояване на командира.
Пийбоди и Макнаб бяха започнали да се карат като дългогодишни съпрузи, затова ги беше изпратила в различни райони на града. Надяваше се до обяд да има необходимата й информация, тъй като двамата й сътрудници се надпреварваха да докажат способностите си.
За миг спря пред вратата на Рурк, дълбоко си пое въздух, смело почука и влезе. Съпругът й направи знак да почака и продължи разговора си с двете холограмни изображения:
— Засега не съм в състояние лично да посетя курорта, но се надявам да се справите с тези незначителни проблеми. Желанието ми е „Олимп“ да бъде открит на обявената дата. Ясно ли е?
Събеседниците му безмълвно кимнаха и той прекъсна връзката.
— Проблеми ли имаш? — попита Ив, когато холограмните изображения избледняха.
— Да, но са незначителни.
— Извинявай, че прекъсвам работата ти, но можеш ли да ми отделиш една минута. — Когато Рурк преднамерено погледна часовника си, тя побърза да добави: — Или две.
— С какво мога да ти бъда полезен, лейтенант?
— Мразя да ми говориш с такъв тон.
— Нима? Много жалко. — Той се облегна назад и преплете пръстите си. — Искаш ли да научиш какво
