— Пусни ме! — Момчето замахна, но Рурк успя да избегне удара. — Гадно копеле, не съм ти откраднал нищо.
— Само защото си некадърен. Дори на шест бях по-сръчен от теб. — Разтърси момчето, сякаш повече се възмущаваше от несръчността му, отколкото от опита му за кражба. — Дори пиян турист би усетил, че го пребъркваш, пък и физиономията ти те издава. — Погледна изкривеното му от гняв лице и поклати глава. — От теб няма да излезе апаш; по-добре се специализирай в продажбата на крадени вещи.
— И таз хубава, Рурк, защо не му предадеш няколко урока по обирджийство?
Като чу думите на Ив момчето присви очи, престана да се съпротивлява и промълви:
— Тук се носят легенди за някой си Рурк, който живеел в коптор и натрупал състояние благодарение на сръчните си пръсти и смелостта си.
— Смел си, но не си сръчен.
— Досега съм се справял. — Хлапето се поотпусна и се усмихна. — Пък ако закъсам, винаги мога да надбягам всяко ченге.
Рурк се наведе и му прошепна:
— Това е съпругата ми, глупчо, и тя е ченге.
— Да му се не види и късметът!
— Много си точен. — Той извади от джоба си шепа монети и му ги подаде. — На твое място ще задържа всичките. Приятелите ти избягаха като плъхове и не заслужават нито цент.
— Нямах намерение да разделям плячката с тях. — Монетите издрънчаха в джоба му. — Приятно ми беше да се запозная с вас, сър. — Погледна към Ив и кимна с изненадващо достойнство. — Довиждане, госпожо. — Обърна се и побягна в мрака като подплашен заек.
— Колко му даде? — поинтересува се тя.
— Достатъчно, за да не го обидя. — Прегърна я през кръста и отново я поведе по улицата.
— Сигурно ти напомня на някого.
— Не. — Внезапно Рурк почувства, че му олеква на сърцето и искрено се разсмя. — Никога не са ме залавяли на местопрестъплението.
— Смятам, че това не е нещо, с което да се хвалиш. Мисля, че вече не си толкова умел.
— Нищо чудно. С възрастта човек загубва сръчността си. — Без да престава да се усмихва, той й подаде значката, която незабелязано беше измъкнал от джоба й.
Ив я сграбчи и се постара да не издаде възхищението си.
— Фукльо!
— Не можах да се сдържа, когато се усъмни в репутацията ми. Ето, че стигнахме. — Огледа сградата и промълви: — „Пени пиг“… Не се е променила… само че отвън изглежда по-чиста.
— Може би собствениците искат да се включат в съревнованието за образцово поддържано селище.
Сградата изглеждаше съвсем обикновена. На витрината, предпазена от решетки, беше изрисувано бяло прасе с лукави очички. По первазите нямаше сандъчета с цветя, но прозорците и тротоарът бяха чисти.
Рурк отвори вратата и Ив усети как я лъхна топла вълна, усети миризмата на бира и тютюнев дим, дочу гласове и музика.
Залата беше дълга и тясна. Край старомодния дървен бар бяха насядали мъже. Другите посетители, включително жени и малки деца, седяха пред маси, отрупани с чаши. В дъното на залата имаше сепаре, в което един мъж свиреше на цигулка, а друг въртеше ръчката на малка кутия, от която се разнасяше игрива мелодия.
Високо на стената беше прикрепен телевизор, който работеше, но звукът му беше изключен. Някакъв клоун караше велосипед по пътеката между масите и непрекъснато падаше, но никой не му обръщаше внимание.
Барът се обслужваше от двама мъже, които пълнеха халби с бира и наливаха питиета. Когато Ив и Рурк влязоха, неколцина посетители погледнаха към тях, но разговорите не стихнаха.
Рурк позна единия барман, който беше негов връстник, въпреки че човекът беше доста напълнял. Докато чакаше да вземат поръчката му, той разсеяно вдигна ръка и потърка рамото на Ив. Радваше се, че го е придружила при това кратко пътуване в миналото.
— Една пинта „Гинес“ и чаша, ако обичате.
— Веднага, сър.
— Какво е това? — попита Ив.
— Типична ирландска напитка. Ако не ти хареса, ще ти поръчам „Харп“.
Ив присви очи срещу дима и промърмори:
— Не знаят ли, че тютюнопушенето е забранено на обществени места?
— Забраната не се отнася до ирландските кръчми.
Барманът донесе поръчката. Ив отпи от чашата си, докато Рурк извади още монети от джоба си. При първата глътка тя смръщи чело, а при втората поклати глава и промълви:
— Има вкус на… дъвка.
Рурк се изсмя, а барманът се ухили и възкликна:
— Значи сте американка. За първи път ли пиете „Гинес“?
— Да. — Тя се втренчи в чашата и разклати тъмнокафявата течност, върху която имаше дебел слой пяна.
— И сигурно за последен, а? — изкиска се барманът.
Тя отново отпи, за момент задържа бирата в устата си, преглътна и заяви:
— Напротив. Започва да ми харесва.
— Браво. — Барманът се усмихна още по-широко и по бутна монетите обратно към Рурк. — Първото питие е от мен.
— Много си любезен, Брайън.
Човекът, който възхитено наблюдаваше Ив, рязко извърна поглед към Рурк.
— Познаваме ли се? Струва ми се, че съм ви виждал някъде, но не мога да си спомня къде.
— Не сме се виждали от петнайсетина години и може би си ме забравил, въпреки че едно време бяхме добри приятели. А пък аз веднага те познах, Брайън Кели, макар да си понапълнял. — Рурк се усмихна и барманът се плесна по челото.
— Дявол те взел, трябва да заключим жените си. Рурк се е върнал! — Устните му се разтегнаха в широка усмивка и той заби юмрука си в челюстта на стария си приятел.
— Исусе Христе! — възкликна Рурк, успя да запази равновесие и тръсна глава, за да проясни съзнанието си.
— Левашки удар — отбеляза Ив и отпи от бирата си. — Приятелите ти са истински симпатяги, Рурк.
— Заслужил си го! — Брайън размаха пръст. — На времето изчезна със стоте лири, дето бяха моят дял от продажбата на стоката.
Рурк спокойно избърса с опакото на дланта си кръвта от разсечената си устна. Посетителите, които за миг бяха замлъкнали, спокойно продължиха разговорите си, музикантите отново засвириха.
— Ако тогава се бях върнал с твоите сто лири, полицаите щяха да ме пипнат. — Рурк вдигна бутилката и разкваси наранените си устни. — Мислех, че съм ти ги изпратил.
— Изпратил си ги — друг път. Но една стотачка не може да развали истинското приятелство. — Брайън гръмко се разсмя, сграбчи Рурк за раменете и го целуна право в устата. — Добре дошъл, скапан негоднико! Хей, вие — махна той на музикантите. — Изсвирете „Старият скитник“ за стария ми приятел. Чух, че парата го биела и че можел да почерпи всички нас.
Клиентите нададоха одобрителни възгласи, музикантите засвириха бърза мелодия.
— Ще почерпя всички, Брай, ако отделиш няколко минути на мен и съпругата ми… в „капанчето“.
— Съпруга, а? — Той отново се изсмя, придърпа Ив към себе си и сърдечно я целуна. — Светата Дева да бди над всички ни! Ще ви отделя колкото време искате, защото сега аз съм собственик на заседанието. Майкъл О’Туул, ела тук и помогни на Джони да обслужва бара. Искам да си поговоря с един стар приятел.
Натисна някакъв бутон под плота и вратата зад него се отвори.
„Капанчето“ беше тясна, слабо осветена стаичка, обзаведена само с маса и с няколко стола, която беше
