— Тогава ще си приготвя багажа.
— Искам незабавно да получавам постъпващата информация. — Ив кръстосваше кабината на частния самолет на Рурк и се взираше в сериозното лице на Пийбоди на монитора на джобния си видеотелефон. — Изпращай кодираните сведения на адреса на дъблинския ни хотел.
— Открих, че в Ню Йорк има над двеста камионетки от този модел и с тъмни стъкла.
— Провери собствениците им. Всеки един без изключение. — Тя разсеяно приглади косата си и се замисли, защото не искаше да пропусне дори най-малката подробност. — Маратонките на нашия човек изглеждаха нови. Компютърът ще определи номера им. Провери всички магазини за обувки.
— Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Провери всички продажби на тази марка маратонки през последните два… или по- добре три месеца. Може би ще имаме късмет.
— Радвам се, че още вярвате в чудеса, лейтенант.
— Важни са подробностите, Пийбоди. Не бива да се пропускат. След като получиш сведенията за продажбите на маратонките, ги съпостави с информацията от магазините за дрехи втора употреба и от тези, които продават произведения на изкуството, включително статуетки на Дева Мария. Макнаб работи ли върху откриването на фирмата, производителка на заглушителя?
— Твърди, че се труди усърдно — заяви Пийбоди с леден тон. — Не се е обаждал повече от два часа. Предполагам, че разговаря с човека от института по електроника, с когото го свърза Рурк.
— Съобщи му, че също трябва да ми изпраща сведенията закодирани.
— Слушам, лейтенант. Мейвис се обажда вече няколко пъти. Съмърсет й обясни, че си почиваш и че лекарят ти е забранил да приемаш посетители. Доктор Майра също се обади и изпрати цветя.
— Така ли? — Ив замълча, смаяна от неочакваното внимание на психиатърката. — Може би трябва да й благодариш от мое име. По дяволите, омръзна ми да се преструвам на тежко болна. Онзи мръсник сигурно умира от радост, но скоро усмивката му ще помръкне. Връщам се след четирийсет и осем часа и искам да го заловим.
— Вече подготвям примката, лейтенант.
— Внимавай да не се удушиш с нея — предупреди я Ив и прекъсна връзката. Пъхна видеотелефона обратно в джоба си и погледна към Рурк, който по време на полета беше потънал в мисли и почти не обелваше дума. Тя се запита дали не е време да му съобщи, че вече се е свързала с дъблинската полиция и има уговорена среща с някоя си инспектор Фаръл.
Седна до съпруга си и забарабани с пръсти по коляното си.
— Слушай, ще ме разведеш ли из кръчмите, които си посещавал като млад?
Думите й не го накарах да се усмихне, както се беше надявала, но все пак той извърна поглед към нея.
— Едва ли ще ти харесат.
— Може би не са особено привлекателни за туристите, но смятам, че е полезно да се запозная с твои приятели и познати.
— Трима от тях вече са мъртви.
— Слушай, Рурк…
Разгневен от собственото си поведение, той вдигна ръка, за да я прекъсне.
— Права си, трябва да прогоня черните мисли. Ще те заведа в „Пени пиг“.
— В „Пени пиг“ ли? — любопитно попита тя. — Съпругата на Бренън спомена, че той е посещавал това заведение. Какво е то — бар ли?
— Кръчма. — Сега Рурк наистина се усмихна. — Обществен и културен център на раса, която директно минава от майчиното мляко на бира. Непременно трябва да видиш улица „Графтън“, където претърсвах джобовете на хората. Ще надникнем и в южния квартал с тесните му улички, където устройвах хазартни игри, докато пренесох подвижното си казино в задната стаичка на месарницата на Джими О’Нийл.
— Съчетавал си правенето на наденици с измама на невинни жертви, които не са подозирали, че от едната страна на заровете има тежест.
— Така е. Освен това се занимавах с контрабанда — доста рискована, но добре платена работа, която ми помогна да основа „Рурк Индъстрийс“. — Той се наведе и закопча предпазния й колан. — Невероятно е, че след толкова „богат опит“ позволих на едно ченге да открадне сърцето ми и промених обичаите си.
— Само някои.
Рурк се засмя и се загледа през люка.
— Права си. Погледни… ето река Лифи, а мостовете са озарени от последните слънчеви лъчи. Ах, колко прекрасен е Дъблин вечер!
Докато пътуваха с лимузината през града, Ив си помисли, че възхищението на мъжа й е оправдано. Очакваше улиците на Дъблин да бъдат изпълнени с шумни й нетърпеливи хора и не остана излъгана. Но за разлика от жителите на Ню Йорк забързаните дъблинчани винаги бяха в добро настроение.
Вратите на сградите бяха украсени с колоритни елементи, извитите мостове придаваха странно очарование на града. Въпреки че беше средата на ноември в саксиите на первазите на прозорците цъфтяха цветя.
Хотелът беше великолепна каменна постройка със сводести прозорци, напомнящи на замък. Докато прекосяваха огромното, разкошно обзаведено фоайе, Ив забеляза високия таван и тъмната ламперия. Веднага ги отведоха в апартамента им. Хора като Рурк не си правеха труда да се регистрират на рецепцията. Всичко беше подготвено за пристигането им. Апартаментът беше украсен с огромни вази с цветя, на масата имаше кошница с плодове и бутилка от най-хубавото ирландско уиски. През сводестите прозорци проникваха червеникавозлатистите лъчи на залязващото слънце.
— Реших, че ще предпочетеш стая откъм улицата, за да се наслаждаваш на гледката — промълви Рурк.
— О, много ти благодаря. — Тя вече стоеше до прозореца, пъхнала ръце в задните джобове на панталоните си. — Всичко е толкова красиво… все едно, че гледам оживяла картина. Видя ли подвижните павилиони за храна? Всички до един са боядисани в ярки цветове, чадърите им са опънати и чисти. Дори канавките изглеждат като току-що почистени.
— В Ирландия все още раздават награди за образцово поддържано селище.
Ив се разсмя, а той продължи:
— За мнозина поддържането на чистотата и реда са въпрос на чест и опит да се запазят традициите. В провинцията още се срещат каменни сгради и тъмнозелени морави, къщички и колиби със сламени покриви. В дворовете се палят огньове, като се използва торф, отглеждат се цветя. Ирландците здраво са се вкопчили в обичаите си.
— Защо си напуснал тази прекрасна страна?
— Защото моите традиции не бяха толкова привлекателни и по-лесно можех да се откажа от тях. — Той измъкна от букета светложълтата маргарита и й я подаде. — Ще взема душ, после ще те разведа из града.
Ив отново се обърна към прозореца и се запита какво ли още щеше да разбере до края на вечерта за човека, за когото се беше омъжила.
Рурк я отведе в квартали, които изобщо не бяха живописни. Това беше търбухът на Дъблин; пешеходците вървяха бързо, с приведени рамене и очите им се стрелкаха във всички посоки. Дочуваше се смях, в който се прокрадваха отчаяни нотки, някъде пищеше гладно бебе. Улиците воняха на загниващи боклуци, а в сенките на сградите се криеха измършавели котки.
Разминаха се с група момчета, най-голямото от които изглеждаше десетгодишно. Хлапетата вървяха престорено нехайно, но Ив забеляза студените им, пресметливи очи. Хрумна й, че ако носеше оръжието си, машинално би посегнала към него. Този квартал принадлежеше на уличните банди и момчетата имаха самочувствието на негови господари.
Един от хлапаците се блъсна в Рурк.
— Извинявай… — изрече, после грозно изпсува, защото младият мъж го сграбчи за яката.
— Не обичам някой да бърка в джобовете ми, момченце.
