към стълбището, от което някога баща му го беше хвърлил, защото не беше изпълнил „нормата“ си по откраднати портфейли.
Горчиво се усмихна. По онова време беше готов да понесе най-тежкия побой, стига да скриеше част от плячката. Баща му вечно беше пиян, пък и беше прекалено глупав, за да се досети какво се случва зад гърба му. Малко по малко Рурк беше събрал солидна сума и беше твърдо решен да опита късмета си и завинаги да напусне бедняшкия квартал.
— Дори да не го мамех, пак щеше да ме бие — промърмори той и се ослуша. Някакъв мъж ругаеше, дочуваше се женски плач. Усети, че му се повдига от миризмата на варено зеле, която изпълваше коридора, затова побърза да излезе. Застана на тротоара и дълбоко си пое въздух. Внезапно срещна погледа на някакъв юноша с тесни черни панталони и дълга руса коса. Момиченцата, които разчертаваха отсрещния тротоар, за да играят на „дама“, се изправиха и любопитно загледаха непознатия мъж. Рурк ги отмина, ала усещаше, че от прозорците го дебнат враждебни погледи.
В този квартал не идваха добре облечени хора и за жителите му появата на елегантен мъж беше равнозначна на подигравка с бедността им.
Момчето изпсува на галски. Рурк се обърна и забеляза подигравателното му изражение.
— Ела с мен зад блока — извика му на същия език и с изненада установи, че не е забравил нито дума. — Тъкмо съм в настроение да пребия някого. Защо не и теб?
— Много хора са намирали смъртта си на задната уличка — извика в отговор хлапакът. — Защо не и ти?
— Давай да си премерим силите — усмихна се Рурк. — Но знаеш ли какво се говори за мен? Че когато съм бил наполовина на твоята възраст, съм заклал там баща си. Заклал съм го като прасе.
Момчето смутено запристъпва от крак на крак и предизвикателството в погледа се замени от уважение.
— Сигурно ти си онзи Рурк…
— Сигурно. Не ми се изпречвай на пътя и ще доживееш до дълбока старост.
— Ще се измъкна от тук — извика хлапакът след него. — Ще се спася като теб и ще нося шикозни дрехи. Проклет да бъда, ако кракът ми отново стъпи тук.
— И аз си мисля, че никога няма да се върна — въздъхна Рурк и пристъпи в тясната алея между двата жилищни блока.
Устройството за рециклиране на сметта беше повредено. Всъщност откакто Рурк се помнеше, то никога не беше работило. Както винаги върху разбития асфалт се търкаляха какви ли не отпадъци. Леденият вятър развяваше палтото и косата на Рурк, който се взираше в мястото, където беше лежал мъртвият му баща.
Но той не беше забил ножа в гърдите му, въпреки че беше мечтал да го стори всеки път, когато понасяше жесток побой. Когато баща му беше убит, Рурк беше едва на дванайсет и още не беше отнел ничий живот.
Беше успял да изпълзи от тази помийна яма. Беше оцеля, дори нещо повече — беше преуспял в живота. А сега може би за първи път осъзнаваше, че се е променил.
Никога повече нямаше да прилича на хлапака, който преди малко го беше предизвикал. Със собствени усилия беше съградил живота си и се беше научил да му се наслаждава не само защото сега битието му коренно се различаваше от годините, прекарани в мизерия.
Сърцето му се стопляше от страстната му любов към една жена, искреното чувство никога нямаше да се породи в предишния Рурк, който беше завладян от омразата.
Страхуваше се, че завръщането му в Ирландия ще възкреси призраците от миналото, но се оказа, че най-сетне душата му беше намерила покой.
— Върви по дяволите, мръсник такъв — прошепна той и внезапно изпита странно облекчение. — Не успя да ме сломиш.
Обърна се и загърби миналото, отправил взор към онова, което го очакваше. После бавно се отдалечи, а дъждовните капки се стичаха по лицето му като сълзи.
Шестнайсета глава
Никога досега Ив не беше присъствала на типичното за ирландците заупокойно „празненство“, защото това действително беше празненство. Рурк го беше организирал в „Пени пиг“. Кръчмата беше затворена за клиенти, но все пак беше претъпкана, защото Джени беше имала много приятели. Звучеше музика, присъстващите шумно разговаряха и консумираха огромни количества уиски и бира.
Ив си спомни за едно поклонение, на което беше присъствала само преди месец и което беше последвано от нови убийства и насилие. Мъртвата беше положена в прозрачен ковчег и залата бе украсена с тежки червени драперии и много цветя. Опечалените разговаряха шепнешком.
А тук поклонението пред паметта на мъртвите напомняше празненство.
— Добро момиче беше Джени — гръмогласно се провикна човек, който седеше на бара и вдигна чаша. — Никога не кръщаваше с вода уискито и не се скъпеше като го наливаше. А усмивката й сгряваше като питиетата, които тя поднасяше.
— Да пием за Джени. — Всички вдигнаха чаши.
Разказваха различни истории, които възхваляваха добродетелите на покойната, но постепенно започнаха да се пускат шеги за присъстващите и най-вече за Рурк.
— Спомням си една вечер — започна Брайън — преди много години, когато Джени беше хубава девойка и работеше тук като сервитьорка. По онова време кръчмата беше собственост на Малони — Бог да го прости този кожодер, — а аз обслужвах бара срещу нищожно заплащане. — Замълча, отпи от уискито и дръпна от пурата, която му беше дал Рурк. — Бях хвърлил око на Джени… Както би сторил всеки нормален младеж… но тя не ми обръщаше внимание. Интересуваше я само Рурк. През онази вечер кръчмата беше препълнена и всички млади мъже се надпреварваха да спечелят благоволението на Джени. Хвърлях й любовни погледи, тя обаче не ме забелязваше.
Той сложи ръка на сърцето си и тежко въздъхна.
Всички избухнаха в смях и заръкопляскаха.
— Не ме забелязваше — повтори Брайън, — защото виждаше само Рурк. Той седеше хей там, може би на същата маса, където седи тази вечер; обаче не беше облечен толкова шикозно и се обзалагам, че не е ухаел толкова хубаво. Джени се въртеше около него, облягаше се на масата и се навеждаше към него, а сърцето ми затуптяваше по-силно като си помислех каква гледка се разкрива от деколтето й. После го питаше дали да му занесе още бира. — Той отново въздъхна и разкваси гърлото си с уиски. — Но Рурк сякаш не чуваше гласа й, не забелязваше гальовния й поглед. Момичето на моите мечти му предлагаше да го отведе в рая, а той продължаваше да изписва колони цифри, да ги сумира и да изчислява печалбите си. Още тогава си личеше, че ще стане бизнесмен. Джени обаче не беше от момичетата дето си оставят магарето в калта — винаги вършеше онова, което си беше наумила. Помоли Рурк да й помогне да вземе нещо от склада. Не можела да достигне най-горната полица, а той бил толкова висок, толкова силен…
Брайън забели очи, а някаква жена се приведе към Рурк и шеговито опипа бицепсите му.
— Въпреки че се занимаваше с тъмни сделки, момчето беше истински кавалер — продължи разказа си барманът. — Прибра бележката в джоба си и последва Джени в склада. Останаха там цяла вечност, а аз стоях зад бара с разбито сърце. Когато все пак излязоха, лицата им бяха зачервени, а дрехите им някак раздърпани. Разбрах, че съм загубил Джени, защото младежът не носеше нищо, а нали уж беше отишъл в склада да й помогне… Той седна и закачливо й намигна, после отново извади бележника си и запресмята печалбата си.
И тримата бяхме по на шестнайсет, мечтаехме за бъдещето и се питахме какъв ли ще бъде животът ни след години. Сега кръчмата на Малони е моя, Рурк има толкова големи печалби, че не успява да ги пресметне, а Джени, моята сладка Джени е на небето при ангелите…
В кръчмата беше настъпила тишина, няколко жени подсмърчаха. След малко разговорите се подновиха, но хората снижаваха гласовете си. Брайън взе чашата си и седна в сепарето при Ив и Рурк.
— Спомняш ли си онази вечер?
— Да. Думите ти ме развълнуваха.
